Ако някой не е забелязал, нашият премиер Борисов (почти напълно) абдикира от капитанския мостик на регулировчик по всичси въпроси на държавното кръстовище. Но само по отношение на досадната вътрешна политика, която е оставил на онези, които се боричкат за спасителните лодки. Обещавам да не припомням за кой ли път знаменитата му реплика в моето предавене “В десетката” за вътрешната политика като “екскремент в целофан”. 

Нашият капитан на кораба, генерал от постмилицията, се е прицелил във външната политика, която по примера на Путин ( и други императори още от най-дълбока древност) генерира вътрешна популярност. Борисов, за разлика от Путин, не може да окупира нищо подобно на Крим- дори и Кричим да беше, пак нямаше да може да си го позволи. Но да превземе популистката територия, на която се бори да запази лидерството си, това го умее. 

Този път воюва с демонстрация на миролюбие. Толкова пъти обясни, че няма нищо по – лошо от войната, че и най – големите войнолюбци у нас, които непрекъснато кроят планове за война, притихнаха. Това за войнолюбците беше шега, с извинение към онези, които разраха това от първия път. Макар Борисов наистина да обяви за войнолюбци свои министри от предишния му кабинет, че и президента Плевнелиев, когато ги заплаши, че ще ги прати да носят служба на корабите в Черно море, щом толкова много им се иска да дразнят Путин, одобрявайки румънското предложение за общи натовски военноморски сили в района. 

И как да не си замълчат “войнолбците” , чиито виртуален образ гради Борисов, за да изпъкне като негов антипод? Самият премиер час по час мрачно вещае, че светът върви на зле. Струвало му се, че се задава война. Или поне така твърди със загрижен вид. Плаши гаргите по изпитаната формула да може да каже, че е познал, ако не дай си боже се окаже прав или, че е предупредил навреме и благодарение на това най-лошото не се е случило. 

Истинската храброст изисква като водач да поемеш отговорност за сигурността на хората, на държавата, а не да си играеш със страхове на “населението” ( както се изразява военният му министър Каракачанов).

Едно е коментатор, публицист или пенсиониран военен да плаши с война ( по същата формула, спомената по-горе), друго е най-информираният по презумпция в дъжавата човек да въси вежди и да ръси пророчества, че “светът отива на зле”. 

На зле отива държавата му, която в критичен за съюзническото единство се нареди сред адвокатите на Путин, вместо да направи нещо за българската сигурност в рамките на военния съюз, в който членува. Но за това си е виновен лично той, а не “влошаването на международното положение”. 

И ето, че според актуално социологическо проучване 65 на сто от българите, бомбардирани от проруска пропаганда в държвата му, подкрепяли решението му да не дразним Путин. Вероятно Борисов аплодира този успех сред аплодиращите го у нас и в Русия. За пореден път побеждава ( в собствените си очи), заставайки на страната на мнозинството, макар работа на лидера е да формира мнение от висотата на своята информираност, а не вечно да се присъединява към преобладаващите тежнения на неинформираните.  

Казано обобщаващо, битките на Борисов прераснаха от махленски конфликти на ниво Банкя, Бистрица и прочее азимут(р)и,  вече на висотата на Балканите , Европа и света. А ласкателите му лъскат ореола на спасител на мира насред конфронтацията между Изтока и Запада. 

В ролята на Кольо Фичето идейният проект Борисов да се превърне в мост на това помирение лансира коалиционният му партньор Сидеров. Шефът на “Атака” се надявал  Путин да се възползва от България като мост, по който да минат руснаци и западняци и да се разберат. Под бащинския поглед на Борисов.

Това напомня за жабата, но не онази от притчата, която видяла, че подковават коня и вдигнала крак, а “златната жабка”, която един рибар хванал. Тя му се примолила да я пусне, срещу което ще му изпълни едно желание – само едно, защото не е чак пък златната рибка. Рибарят я пуснал и си пожелал мост през реката. Жабата изпълнила обещанието си: направила му ( заден) мост с чупка в кръста. 

Разликата в случая е в това, че на Борисов не му се налага чупка в кръста и заден мост, за да отговори на очакванията на зарибените от него привърженици на българското пасуване и псуване ( под мустак).  Той изпълнява позата партер и по широкия му гръб минават всички, които могат да си платят за услугата ( буквално и в преносния смисъл). 

Share on Facebook