Искам да видя усмивката ти, да чуя смеха ти и още някоя друга история за теб.

Мислиш ли, че можем отново да водим онези специални разговори?

Помня как разговаряхме, как обсъждахме целите си и какъв искаме да е животът ни. Правехме го с часове.

Спомням си как ми каза, че мога да ти се обадя винаги, когато имам нужда, и как това важи и за теб.

Спомням си как ме подкрепяше.

Спомням си как беше до мен, когато плачех, и бършеше сълзите ми.

Спомням си всичко това и още. А ти?

Спомняш ли си обещанията, моментите ни?

Заслужавам ли да го правиш?

Ако ти пиша отново, ще ми отговориш ли този път? Интересувам ли те?

Защото аз винаги се чудя как си.

Колкото и да ме отблъскваш, все още го правя. Имам причина да остана, да не се откажа.

Надявам се и ти да се чувстваш така.

Надявам се да те е грижа.

Надявам се да мога да разчитам на теб отново един ден.

Всеки ден го правя, но предполагам, че се наранихме прекалено много. Никога няма да забравим болката, която си причинихме взаимно. Тя ни спира да имаме онова старо и красиво приятелство.

Искам белегът да изчезне.

Може би не бива да стоим далеч една от друга.