Докато европейците се събираха, за да наблюдават слънчевото затъмнение, в София погледите бяха насочени към друго явление в небето. Стотици жители на столицата и околността поеха към Витоша, за да наблюдават пика на метеорния поток Персеиди.

Още с настъпването на нощта различни точки в планината започнаха да се изпълват с хора. Пътят от квартал "Бояна" бе препълнен от паркирали встрани автомобили, а движението бе толкова необичайно засилено, че в един момент патрулка регулираше движението преди разклона за "Копитото" и "Златните мостове".

В района около хижа "Офелиите", която е на 40 минути път с кола от София, стотици любители на астрономията, семейства и приятелски компании се разположиха по неокосените поляни с една цел - да видят колкото се може повече падащи звезди, изпълвайки пространствата с одеяла, сгъваеми столове и термоси.

И докато едни бяха дошли подготвени с одеяла, столове, дори и със спални чували, други просто се настаняваха уютно в тревата, чакайки небето да се „раздвижи“. Тази година бе специална, тъй като луната бе във фаза новолуние и почти липсващата й светлина не пречеше на гледката към небето, давайки шанс и на по-слабите метеори да бъдят видени.

Сред посетителите не липсваха и четириноги любители на нощните разходки – кучета лежаха до стопаните си върху одеялата или обикаляха любопитно между групите.

Така около полунощ в сряда срещу четвъртък, из типично тихата и празна за това време на денонощието Витоша, се носеше непрестанен глъч от лични разговори, смях и удивление, последвало всяка по-ярка следа в небето. А из мрака по поляните проблясваха малки светлинки – екрани на телефони, челници и фенерчета на все още прииждащи хора. Те се промъкваха между групичките, извиняваха се за неудобството от светлината и търсеха свободно място, където да се настанят.

Шумът от стъпките им и разпъването на одеялата им обаче бързо затихваше всеки път, когато по-ярък метеор прорежеше небето и от поляната едновременно се надигаше възглас на изненада.

Но въпреки опита на тези хора да избягат на 1520 метра надморска височина от градската светлина, която може буквално да убие метеорното шоу в небето, светлините на София бяха прекалено силни и се подаваха измежду боровете на север. И заради това всички одеяла и погледи бяха насочени към юг - където мракът не срещаше светлина. 

Докато всички гледаха на юг обаче, зад гърбовете им картината започваше да се променя. Откъм София бавно настъпваха облаци, които скоро щяха да скрият звездното небе.

Така към трийсетина минути след полунощ облачността вече бе покрила почти целия небосвод, оставяйки едва едно малко прозорче в небето, към което всички насочиха погледите си с надеждата поне още една падаща звезда да прорежe тъмнината. Не след дълго обаче и то изчезна.

И така около 1 часа след полунощ голяма част от събралите се на хижата хора се изтупаха от тревата, сгънаха одеяла и се разотиваха.

Някои го направиха с открито съжаление, а други - най-вече по-малките, с радост да се приберат вкъщи. Причината вероятно бе не само късният час. Температурите в планината вече бяха паднали до около 17 градуса, а след дългото лежане по поляните хладът започваше да се усеща все по-осезаемо.

И докато едни вече се спускаха обратно към София, между дърветата продължаваха да проблясват фенерчетата на телефони – други хора тепърва се изкачваха към поляната с надеждата облаците отново да отворят небето.

Небето затвори завесата по-рано, но за мнозина останаха поне няколко преброени падащи звезди – и една обичайно необичайна августовска нощ над светлините на София.