Някога почивките не бяха бленуван мираж, нито дълго планувано събитие. Не се правеха резервации за лятото още през зимата. Нямаше олинклузив и такива лиготии като море за един уикенд.

Когато нашите вземеха отпуска, товарехме багажника на москвича, събирахме почти цялата покъщнина – тенджери, тигани, легени, сякаш се готвехме за война. Безкрайните приготовления не минаваха без разправи и даже скандали за купищата куфари и торби, с които майка ми товареше багажника.  Взимахме няколко торбички за повръщане по пътя и потегляхме. Който нямаше кола, хващаше нощния влак до Бургас. На морето оставахме поне 15 дена. А не като сега, когато едвам измолваме седмица отпуска, пък и нямаме пари да си позволим по-дълга ваканция.

Навремето нямаше всевъзможни ресторанти и пицарии. Мажехме филиите на плажа, пиехме лимонада и се надявахме за вечеря да няма зелен боб и кисело мляко в столовата на почивната станция.

Не можеше да влизаме в морето преди 10 часа и едва дочаквахме този момент. Но беше абсурд да се опълчим на родителите. Още по-мъчително беше нареждането да спим следобед поне час и чак след това да ходим пак на плаж. Сформирахме си банди с другите деца и вечер се отдавахме на игри и всевъзможни бели, докато възрастните гледаха „Шатовалон”. Не се разминаваше без някой и друг шамар.

Нашите нямаха пари за ресторанти, бяхме сравнително бедни, но ваканцията на морето беше весела, шумна и всички бяхме щастливи.

Източник: Ретро