Жена на 51 години се оплака,че е жертва на психическо и физическо насилие от страна на съпруга си. В брак са от 30 г. и имат две големи деца – момиче и момче.
Още през първите месеци след брака съпругът е упражнявал икономическо и психическо насилие над жената. Държал е финансовите средства на семейството да бъдат в него и само той да разполага с тях. Жената предоставяла заплатата си, а в последствие и цялата сума от възнаграждението по майчинство на мъжа си, като той и предоставял само толкова, колкото да закупи хранителни продукти и винаги държал тя да му предоставя касовата бележка от покупката.
Обиждал я, че е толкова „проста”, че ако й предостави парите няма да може да си направи сметката.
Обиждал я, унижавал я пред приятели, не й позволявал да се среща с приятелки, а по- късно дори и с близки роднини.
Мъжът често злоупотребявал с алкохол, след което ставал още по-агресивен. Жената помни много добре първия побой, когато той я праща в 1 часа през нощта да му купи водка и тя отказва, защото се страхува да излезе навън сама.
Последва жесток побой, за който тя не сезира никого, не споделя с близките си. Според нея тогава е било срамно да споделиш такова нещо, а и никой нямало да й обърне внимание. Въобще и не се замисляла за развод, защото знаела, че близките й ще бъдат против.
Така продължила да живее по този начин, като в началото мъжът й и се е извинявал след всеки побой, а в последствие вече не го правил.
В повечето случаи децата били свидетели на насилието срещу нея, но тя смятала, че е по-добре децата да растат с баща си, отколкото да го изостави и те да отраснат без него. Тя самата е пораснала без баща си и знае колко е трудно това. Майка й я отглежда сама след смъртта на баща й. След всеки побой тя си мислила да го напусне поне за известно време, за да види как той ще се оправи без нея, но се е отказвала веднага, защото нямала никакви финансови средства за самостоятелен живот, а и близките й според нея нямало да я подкрепят. Така изминават 30 г.
Децата порастват, стават самостоятелни. Дъщеря й вече е семейна, синът и е студент в друг град. Един ден след пореден скандал, насилникът я блъска в стената, от което тя губи съзнание. Свестява се след известно време и вижда как съпругът й стои безучастно, без да има никакво намерение да и помогне и потърси медицинска помощ.
В този момент осъзнава, че има сериозна заплаха за живота й, ако продължи да живее по този начин. Търси съдействие от близка съседка, която я насочва към кризисен център. Жената трудно говори за проблема си, свикнала е дълго време „да я пази” само са себе си.
След проведените психологични консултации, жената се съгласи да предприеме мерки за своя защита. Страхуваше се много от последствията и се наложи да бъде настанена в „Кризисен център”. Съвместно със социален работник подава сигнал в полицията за последния акт на насилие. Юрист изготвя съвместно с жената молба с искане за ограничителни мерки. И въпреки насилието, жената категорично не желае да изисква отстраняването на мъжа й от тяхното общо жилище. Предпочита да остане известно време в защитеното жилище, за да реши какво да прави от тук нататък. Районен съд налага мярка: „… насилникът да не доближава жената на по-малко от 100 метра” за период от година и половина.
В първите дни на настаняването в центъра, мъжът постоянно звъни по телефона й, защото тя не влиза в контакт с него, праща й есемеси със заплахи и нецензурни думи.
Социален работник търси връзка с дъщерята на жената, която с изненада разбира за всичко, което е преживявала майка й през годините. Порасналото момиче обещава съдействие с финансови средства за стартиране на бракоразводно дело, с цел прекратяване на брака между майка й и баща й.
В настоящия момент жената все още е в Кризисен център, работи с нея психолог. Пострадалата смята след бракоразводното дело и имотната делба да си наеме самостоятелна квартира.
Още през първите месеци след брака съпругът е упражнявал икономическо и психическо насилие над жената. Държал е финансовите средства на семейството да бъдат в него и само той да разполага с тях. Жената предоставяла заплатата си, а в последствие и цялата сума от възнаграждението по майчинство на мъжа си, като той и предоставял само толкова, колкото да закупи хранителни продукти и винаги държал тя да му предоставя касовата бележка от покупката.
Обиждал я, че е толкова „проста”, че ако й предостави парите няма да може да си направи сметката.
Обиждал я, унижавал я пред приятели, не й позволявал да се среща с приятелки, а по- късно дори и с близки роднини.
Мъжът често злоупотребявал с алкохол, след което ставал още по-агресивен. Жената помни много добре първия побой, когато той я праща в 1 часа през нощта да му купи водка и тя отказва, защото се страхува да излезе навън сама.
Последва жесток побой, за който тя не сезира никого, не споделя с близките си. Според нея тогава е било срамно да споделиш такова нещо, а и никой нямало да й обърне внимание. Въобще и не се замисляла за развод, защото знаела, че близките й ще бъдат против.
Така продължила да живее по този начин, като в началото мъжът й и се е извинявал след всеки побой, а в последствие вече не го правил.
В повечето случаи децата били свидетели на насилието срещу нея, но тя смятала, че е по-добре децата да растат с баща си, отколкото да го изостави и те да отраснат без него. Тя самата е пораснала без баща си и знае колко е трудно това. Майка й я отглежда сама след смъртта на баща й. След всеки побой тя си мислила да го напусне поне за известно време, за да види как той ще се оправи без нея, но се е отказвала веднага, защото нямала никакви финансови средства за самостоятелен живот, а и близките й според нея нямало да я подкрепят. Така изминават 30 г.
Децата порастват, стават самостоятелни. Дъщеря й вече е семейна, синът и е студент в друг град. Един ден след пореден скандал, насилникът я блъска в стената, от което тя губи съзнание. Свестява се след известно време и вижда как съпругът й стои безучастно, без да има никакво намерение да и помогне и потърси медицинска помощ.
В този момент осъзнава, че има сериозна заплаха за живота й, ако продължи да живее по този начин. Търси съдействие от близка съседка, която я насочва към кризисен център. Жената трудно говори за проблема си, свикнала е дълго време „да я пази” само са себе си.
След проведените психологични консултации, жената се съгласи да предприеме мерки за своя защита. Страхуваше се много от последствията и се наложи да бъде настанена в „Кризисен център”. Съвместно със социален работник подава сигнал в полицията за последния акт на насилие. Юрист изготвя съвместно с жената молба с искане за ограничителни мерки. И въпреки насилието, жената категорично не желае да изисква отстраняването на мъжа й от тяхното общо жилище. Предпочита да остане известно време в защитеното жилище, за да реши какво да прави от тук нататък. Районен съд налага мярка: „… насилникът да не доближава жената на по-малко от 100 метра” за период от година и половина.
В първите дни на настаняването в центъра, мъжът постоянно звъни по телефона й, защото тя не влиза в контакт с него, праща й есемеси със заплахи и нецензурни думи.
Социален работник търси връзка с дъщерята на жената, която с изненада разбира за всичко, което е преживявала майка й през годините. Порасналото момиче обещава съдействие с финансови средства за стартиране на бракоразводно дело, с цел прекратяване на брака между майка й и баща й.
В настоящия момент жената все още е в Кризисен център, работи с нея психолог. Пострадалата смята след бракоразводното дело и имотната делба да си наеме самостоятелна квартира.
