Моят приятел Георги Чунчуков е автор на няколко статии в ivo.bg, за които може да се каже, че го открояват като един от пионерите в повдигането на забранявани и премълчавани теми, свързани със съветското ни минило и постсъветското ни настояще. Сред тях е трагедията на хилядите Таврийските българи, потърсили обратен път в старата родина на своите предци в последната година преди съветската окупация на България и депортирани обратно след това в СССР насилствено като добитък в конски вагони за наказание, че са избягали от съветската си родина. Заедно със съмишленици Георги Чунчуков водеше дългогодишна битка за поставяне на паметна плоча в града, която да припомня за съветското престъпление. Плочата се превърна в първото публично място у нас, където черно на бяло е спомената съветската окупация. Георги водеше война за всяка буква в текста ( бях в течение на всеки етап от нея като дистанционен , но не и дистанциран участник в процеса). И накрая успя(ха).

НА СНИМКАТА: Георги Чунчуков на откриването на мемориалния знак “В памет на Таврийските българи” в Добрич на 4 ноември 2015 г.

Пак той, бившият учител, общественикът от Добрич, беше сред инициаторите за издигане паметник на генерал Иван Колев, героя от Руско-българската война, който прогонва руските агресори през 1916 г. от българската земя. За учудване на мнозина, инициативният комитет се пребори въпреки институционално подкрепената съпротива против всяка критичина дума срещу руско-съветското статукво, наложено у нас като свещена крава в постсъветския ни евроколхоз.

Георги, който не пропуска събитие от поредицата протести с искане за демонтране на МОЧА в София, както и други акции на демократичната общност в столицата, поде още една “чисто софийска” инициатива, която му струва дълги пътешествия от другия край на България. Застана на страната на справедливостта чрез възстановяне името на ген. Иван Колев като патрон на едно софийско училище, дадено в НРБ “под аренда” на съветската пропаганда чрез преименуването му в училище “Максим Горки”- особено подъл акт, като се има предвид, че ген. Колев е символ на българската победа в Руско-българската война в Добруджа, но паметта му бива подложена на “изродителен процес” чрез насилствено съветизиране.http://www.faktor.bg/bg/articles/obshtestvo/ulitsata/koy-se-strahuva-ot-imeto-na-gen-ivan-kolev-koy-protivopostavya-veliki-balgari-zaradi-stalinista-gorki

Макар борбата за промяната в названието на едно училище да изглежда на пръв поглед далеч по-малко епична от трънливия път на сблъсъка със съветофилството и русофилските му мутации днес във връзка с паметника на генерала и паметната плоча за Таврийските българи, софийската разправия с лукавите защитници на съветската символика предизвиква ( поне за моя милост) още по-дълбоки мисли за окопаването на съветско-руското проникване не къде да е, а в “спящите клетки” на съветско-руската подмолна дейност срещу нормализацията на в България като формален съюзник и бенефициент на блага в рамките на западния свят.

Сред коментарите, последвали статията на Георги Чунчуков за лавирането, мимикрирането, стаяването и премълчаването, чрез което управата на столичното училище се опитва на всяка цена да избегне възстановянето на ген. Иван Колев като патрон на въпросното училище, отново има предложение България да се оправи чрез лустрация на всеки и всичко, което има връзка с ДС. Хората, които не са от отбора на носталгицитге по прекрасната за тях диктатура и още по-възхитителната за тях съветска окупация, отдавна са съгласни с тази констатация- за да не кажа, че това е единственият въпрос, по който цари пълно единство в тази част от българското общество. Обаче…

Обаче , както вече отбелязах, проблемът е далеч, далеч по-дълбок. Той е като тумор в мозъка, открит прекалено късно, нуждаещ се вече от много по-сложно лечение ( нарочно не употребявям фаталистични категории, защото все пак трябва да има някаква надежда за лечение).

Проблемът е пред очите ни през цялото време, но мнозина не го забелязват или се правят, че не не съществува, че не е толкова важен и изобщо “това ли е сега най-същественото!?”. Когато говорим за Монумента на окупационната червена армия ( МОЧА) не става дума просто за един от жалоните на поробителя, както проф. Любомир Далчев, един от авторите на скулпторите в комплекса МОЧА, ги нарече през 1993 г. Говорим за заседналия в главите руски щик, за който ни внушават чрез смесване на елементи от историята, че трябва да го търпим и дори да го славим, защото ни е спасил от турския ятаган.

Никаква лустрация не може да помогне за реформиране на мисленето, докато вървим с преклонена главица пред увековеченото и узаконено на практика твърдение, че робството е форма на свобода, донесена на всичко отгоре от армията на един поробен от собствения си режим народ, комуто Иван Вазов препърчва в стихотворението си “На руските войни” през 1916 г. първо да освободи себе си, пък тогава да има претенцията да освобождава нас- защото в противен случай “братята руси “ ни носят ново иго , според автора на “Под игото”. Е, донесоха го през 1944 г., когато България в лицето на своето законно правителство реши този път да не отваря нова Руско-българска война. “Братята руси” уж си тръгнаха 45 години по късно, но оставиха след себе си увредените мозъци и техните бетонирани каменни проекции на стража на своите имперски завоевания. Специално мозъците не могат да бъдат подложени на никаква лустрация – дори и да са на показ, а какво остава за спотаените, оказващи пасивна съпротива на десъветизацията на България чрез нейната нова русификация по мерките на путинизацията.

Докато западната цивилизация привлича като безалтернативен магнит и спечели житейски българите по безапелационен начин чрез своите материриални достижения, днешна Русия, която не може да предложи нищо материално в противовес на западната привлекателност, се съсредоточи върху “умовете и сърцата” им чрез поддържането на високи дози отровна дезинформация в тях. И успя да вдигне достатъчно високо кръвно в българския обществен оргнизъм, за да може той да боледува перманентно от злокачествено чуждопоклоничество към чужда държава , чиито пример по данни на социологията иначе едва 6 процента от българите посочват като достоен за следване. Т.е. Москва повтаря успеха си тук от 1944-та отново- този път без танкове и самолети, а чрез армия от доброволци, охраняващи съветското наследство , макар и не по бруталния начин на насилствената съветизиация на страната ни през втората половина на 50 – те година на миналия век.

Ето този феномен на успеха чрез (относително) малки руски инвестиции спрямо многомилиардните приходи от европейски фондове и преводи от работещите на Запад българи трябва да бъде обект на изследвания, анализи и решения за борба с разрушителната роля на лъжицата катран в кацата с мед. Само че руското проникване вече е достигнало до върховете на всичките 4 власти. Така препоръчваното от всички популисти тук единство на нацията е все така химерично и невъзможно именно поради разлома на манталитетното противопоставяне по линията Изток-Запад, но четириединството на властите по отношение на пълзящата русификация е вече постигнато.

Днес България е единствената държава в ЕС, която няма публично известен, създаден ( поне за пред чужденците) орган за борба с (про)руската дезинформационна война ( наблягаща в нашия случай на микса от исторически факти, измислици и манипулации). България също така е единствената държава в НАТО, която не е поискала  помощ по линия на алианса за борба с руската хибридна война, “престрашавайки се” единствено  от немай къде ( заради чужденците, които дават пари) за пръв път да посочи с половин уста в свой годишен доклад по сигурността Русия като заплаха за националната сигурност – с безбройни уговорки, мрънкане и оправдателни нотки в тона спрямо Кремъл от страна на управниците ни.

Несъгласните с горното имат право да (не) мълчат – ако се чувстват заклеймени, което в никакъв случай не целя. Просто са на грешен път защото не могат да оспорят факта, че т.н. лустрация е пълен провал, докато реабилитацията на русификацията като продължение на съветизацията се радва на пълен успех. Едното с другото има връзка, но водещият проблем не е как да се ремонтира неуспехът с лустрацията, а как да се стартира изобщо десъветизацията и дерусификацията на нацията.

Тук оживява , но с обратен знак, старият виц за нареждането на американския президент към разтревожените си сътрудници да не пречат на съветските космонавти да боядисват луната в червено, а да ги изчакат да завършат и след това с големи бели букви да изпишат “Кока кола”. Нещо подобно направиха руснаците и надзирателите на тяхното влияние у нас, но с тази разлика, че изобщо не изчакаха каквото и да било, а дълбаеха неуморно в мозъците на податливите на пропаганда българи, проправяйки коридорите на червеите на съмнението. Чрез тях превърнаха наистина България в свой Троянски кон, в чийто търбух са стаени данайците на путинизма.

Може да се стори странно някому като пример, но типчен в това отнвошение е начинът, по който се възполват наготово кукувиците на путинофилията от малкото гнезда на медийна съпротива срещу самите тях. Поради разбирането си за правото на свободно словоизлияние подобни медии не само позволяват на кукувиците да си снасят яйцата в техния полог, но на практика ги превръщат в трибуна на същата тази пропаганда, с която се опитват да се борят с неравни сили. В съответния сайт може да се появи една статия от прозападни позиции, но срещу нея на орляци налитат манипулаторите с руски акцент в писането. Честито на количествените показатели, които действат на принципа на картечницата: имат неограничени запаси от патрони и стрелят в една точка докато не поразят целта ( поредния податлив мозък на читател). Жертвата на едро в крайна сметка е демократично действащата политкоректност в лицето на публично подписан автор, “поразен” от картеча на анонимността.

Срещу всичко това трябва не просто съпротива, а национално съпротивително движение. Но по-всичко личи, че ще заложим отново на надеждата бурята да ни подмине или пък на “хитрото очакване” проблемът да се реши сам по поколенчески причини, както мнозина вярваха наивно след 1989-та година . Проблемът обаче само се изроди от нормалното за една демокрация противопоставяне между лявото и дясното, в невидимия за мнозина манталитетен сблъсък мужду прозападното и проевразийското мислене.

Справка: “дясната”, припозната за член на ЕНП (почти) несменяема управляващата партия  ГЕРБ на моменти прибягва до антикомунистическа реторика за пред част от избирателите си, но никога до критика на путинизма. Нищо (про)руско не й чуждо ( не случайно в едно свое изказване генералът от КГБ Решетников откроява ГЕРБ като най-важен партньор на Русия в България).

ГЕРБ изповядват политиката на състезанието с останалата конкуренция на терена на подмазването на проруския вот у нас. Справка? Демонстративните предизборни ръкостискания на Борисов с шефа на претендиращото да бъде най-голямата неправителствена организация в България Национално движение “Русофили” Николай Малинов, или фактът, че ГЕРБ и БСП са си поделили водачеството на групата за приятелство с Русия в парламента, най-голямата подобна група за поддържане на междупарламентарни връзки с чужда държава в това Народно събрание.

Ако някой пита какво може да се направи все пак, да прочете отново началото на текста.

Share on Facebook