Има един тип хора, които избягвам – онези, които постоянно мрънкат. Всеки от нас има периоди, в които бутилката изглежда по-скоро празна. Или някоя рана скимти, или някъде зее дупка, която изсмуква всякаква радост, или просто сме се загубили по пътя. И често замръзваме в невъзможност да разчистим тъмнината. Нуждата да останем бездейни в слабостта си е човешка. Силата на духа не е в това да не изпадаме в слабости, а в това как и колко бързо излизаме от тях. Така мисля аз.

Като бях малка, виждах живота си по наивно утопичен начин. Виждах бъдещето съвършено. И смятах, че това е възможно, защото сред мечтите ми не присъстваха нито Нобелова награда, нито разходка до Луната, нито принц Уилям за съпруг. Представях си живота простичко. Как ще се настрадам хубаво от една-две загубени любови, докато не открия моя Човек и не създадем перфектното семейство. После ще работя мечтите си, ще съм приятел с най-добрите хора, ще обикалям и ще изучавам света, без изобщо да се тревожа за салдото по банковата си сметка, а децата ми... представях си ги като ангелчета, които подреждат доброволно стаите си, не се докосват до чипс и мразят да гледат телевизия.

Днес вече не съм малка. Всъщност отдавна живея живота, за който трупах представи като малка. Разбира се, той е доста по-различен от тях, по-различен от всяка детска утопия. Оказа се не само че Дядо Коледа не съществува, оказа се, че да си възрастен е далеч по-трудно, отколкото изглеждаше. Все още са ми останали някакви очаквания за бъдещето, но вече им липсва фантазията за съвършенство. Из тях се разхожда, поизмърляно, старанието да харесвам живота такъв, какъвто е, и надеждата да бъда достатъчно мъдра и силна, за да постигам онова, което зависи от мен, и да не съжалявам за останалото.

Вие познавате ли някого, който не би променил нищо в живота си? Аз не познавам. Ако си здрав, млад и красив, ти липсва работа. Ако имаш и работа, и здраве, ти липсва семейство. Ако имаш семейство, здраве и работа, ти липсва страст. Или ти липсва време. Или ти липсва баба ти. Или ти липсва по-добра работа. Всъщност е доста страшно да се сбъднат всичките ти мечти. Но - за щастие, се случва рядко. Винаги има още нещо, което не достига, някакъв щрих, който би допълнил перфектно картината. Ако си мъдър, липсата на този щрих няма да те закове при мрънкащите задълго, а ще те отпрати при мечтателите.

На всеки нещо му липсва. Всеки има някаква болка. Всеки е по средата на някакъв урок. Всяко нещо минава – хубавото също и след него отново трябва да бутаме нагоре. Може би щастието е в това да се държим за нещата, които имаме, а не да се срутваме в преследване на нещата, които нямаме. Може би щастието е в това да сме гъвкави. Толкова гъвкави, че когато пропадаме, да не викаме „помощ“, а да викаме „ура“. От падането ще заболи, ще помрънкаме, пък после ще се изтупаме и ще потърсим сравнително права и гладка отсечка, от която да се засилим отново нагоре. Този път може засилката да е по-мощна и да стигнем още по-нависоко. Болката е силен стимулант. Въпрос на избор е дали ще го ползваме, за да пропаднем още по-надолу, или за да се изкачим още по-нагоре.

Наскоро ми се наложи да потърся такава отсечка. Седях в черна пропаст и събирах в едно тефтерче сълзите си. Тефтерчето се намокри, после прогизна цялото, преля и за малко да удави целия ми свят. На ръба между живота и отказа от него спрях, огледах се и се засрамих. Да, бях загубила нещо безценно, нещо, което се дава по веднъж и не на всекиго. Но вместо да благодаря, че ми е било дадено и че след него остават толкова други неща, за които си струва да изляза от пропастта, аз бях спряла да се боря. И започнах да записвам в тефтера нещата, които имам. За да забравя за онези, които нямам. За да спра да тъжа за тях. За да спре да ме е страх.
...
Рано сутрин имам спящо дете, което разказва фантастични епоси насън. После се търкулва в моята част от леглото и започва да мърка във врата ми. Имам и котка, която посреща утрото на перваза на прозореца, точно над главата ми. Котка, която царствено наблюдава събуждането на града и с тупкането на кадифените си лапички спуска грамади с уют върху възглавницата ми. Имам и куче, което спи върху мен и обелва очички при всяко мое движение под завивката. Куче, което не дава да мърдам, ако не може да ме последва. Хълца, пръцка и хърка, но е огромна топка любов. Не ме изпуска от поглед и все дебне да се свре в мен. Любовта му е безусловна. Абсолютна. Денонощна. Особено нощна. Понякога ми тежи, свит на кълбо отгоре ми, но ме кара да се чувствам толкова защитена и нужна. Сигурно ме пази или се пази в мен, или пази топлинката от съня ни, но винаги е там с онези сънени очи – струйки безрезервна обич.

Рано сутрин имам толкова хубави неща от живота. Имам гледка към Витоша, която всеки ден е различна и всеки ден е същата като в детството ми. Имам вкуса на прясно слънце в чаша сок. Имам нетърпеливи ръчички, които се протягат към тигана с палачинки. Имам аромата на първото кафе и живителния му слалом из тялото ми. Имам прегръдката на целия си дом, отгледана с преклонение към уюта. Имам слънчеви съседи – красива млада двойка, която излиза заедно за работа. Имам малките магазинчета из центъра, където отдавна вече няма продавачи. Там са Нинчето и Боби, Краси и Ванчето, все приятели. Всеки от тях знае какво да ми подаде зад щанда, при всеки имам по още един дом. Имам любимата музика в колата си и един широк булевард, по който скоростта се диктува от вихъра на красивите облаци над мен. Имам работата, към която пристъпвам всеки ден с нетърпение и любопитство, и няма ден, в който да бързам да я напусна.

Имам ежедневните си срещи с нови хора, с интересни хора. Имам правото да ги питам, да ги опознавам, да се приближавам чрез тях до различни умове и съдби. Имам думите, белия лист и свободата да пиша каквото харесвам. И да го правя напълно открито.

Имам безброй неща, които палят любопитството ми и желанието да ги докосна, да ги преживея, да ги опитам. Те са в книгите, от другата страна на обектива, на щанда с пътеводителите, в кучешкото училище, в кухнята ми и къде ли още не. Вчера например се записах на курс по оцеляване в планински условия. Днес ще разуча за скално катерене и скрапбукинг. След месец ще отида до Истанбул, а Барселона, Ню Йорк и Мароко са първи в списъка за след това.

Имам приятели. Животът ми ги подбра по време на най-силната буря. Имам приятели, на които имам пълно доверие, с които се смея и плача, пътувам и уча.

Имам лудостта да натоваря детето, животните и палатката просто ей така и да хукна към някое приключение. Имам щуростта да се хвърлям в нови и екстремни преживявания, защото имам любов към този живот и искам да му дам шанса да ме преведе през всичките си добри чудеса.

Имам сърце, пълно с любов.
Имам птици върху кожата си, нарисувани от единствения човек, който някога е знаел как да разтваря крилете ми.
...
Имам е хубава дума. Нямам е друга дума, но вместо да ме плаши, аз избирам да ме стимулира. Нямам означава „продължавам”. Нямам означава „мечтая”. Нямам означава „ще имам”. А пък тези, дето се чудят дали бутилката е наполовина пълна или е наполовина празна, по-добре да се сетят, че бутилката може да бъде напълнена още веднъж догоре.