Ако успехът в живота е основната ни мотивация, а не някаква абстрактна необходимост от духовност, то публикаваните преди дни данни от социологическо проучване за преобладаващото пренебрежение към четенето като към причина за този успех би трябвало да ни стресне пред огледалото на собепознаването. Защото цели 53 на сто от нашенците не мислят, че за да успееш, трябва да си чел повечко.
От това огледало обаче надникват съвсем конкретни образи от плът и кръв. От много, много плът, както и такива, които платиха с кръв успеха си в своето брутално борческо бутане с лактите и юмруците напред. Колцина от тях бяха начетени в най-широкия смисъл на думата, да не говорим за специалните им умения предимно в едни спортове, спонсорирани от държавата в годините, когато тя определяше на кого да да даде път в същия този живот.
Не е голямо откритие, че най-големите интелектуалци, т.е. онези, които са чели най-много и най-задълбочено, се гнусят от политиката. Така е по света. Така е и у нас, макар , че в началото на прехода от комунизъм към постсъветски капитализъм доста от българските успешни умове се “подлъгаха” да отделят от времето и енергията си на наивната идея, че помагат за цивилизациония поврат в развитието на България. Помогнаха, но само дотолкова, че да прокарат пътя на онези, които не са си губили времето в четене, за да се превърнат в “политичски животни”.
Трябва да се запитаме защо само у нас се прихвана толкова видимо руският манталитет на уважението към грубата сила като източник на благоденствие. До такава степен, че подрастващите започнаха да имитират “батковците” със сплесканите уши и дебелите вратове, яхнали западни возила и начеващия бизнес на възкръсващите от пепелищата на тоталното тоталитарно унищожаване на частната инициатива.
Беше въпрос на време това явление да изкристализира чрез еманацията на този процес в първо лице единствено число. Ето това се случи с възхода на полуголия каратист с наднорменото тегло, който и без думи излъчваше посланието на успеха, измерено в ( собствени) килограми – или в такива, които може да вдигне от лежанка . Или в сантиметри, както неговият побратим по култура Вежди Рашидов мереше значението на книгите ( спомнете си това твърдение на културния министър за важността на книгите според дебелината им, не е виц от близкото минало).
Живеем в европейска държава, в която не само се оказа възможно най-успелият политик да съобщава колко малко е чел, благодарение на което явно е успял в политиката, търсейки възхитата на себеподобното си мнозинство. То се определя в момента като 53 на сто и е напълно достатъчно, за да крепи на върха върховния “хищниик”, хвален от хиените на социологията като “съвършеното политическо животно” защото надушва каво иска глутницата. Прави го почти безпогрешно. А когато установи, че е сгрешил, няма проблем да си прегризе опашката, попаднала в капана и да поеме в обратната посока на онази, която го е довела до положение да трябва да изрази принципна позиция, вместо да се ориентира по специфичната миризма на мнозинството, гарантираща успеха на оцеляването и на възстановяването на опашката.
Някогашната смешка “учи, мама, за да не работиш” , която иронизираше амбицията на родителите непременно да направят отрочето си човек на умствения труд е заплашена да бъде погребана под споменатите по-горе килограми и сантиметри. Не че е лошо младежите да блъскат железа и да помпат мускули ( но само в случай, ако не се тровят с химикали заради единият временен външен вид). Този култ към външните белези обаче издава упадък на някои вътрешни потребности за потигане на на успеха.
Хора, които са доближавали достатъчно до всекидневието на върховния за последното десетилетие политик в България свидетелстват без изключение, че той не е в състояние да се съредоточи върху текст, по-дълъг от страница – две. Чудно ли е, че решенията му са също толкова късопаметни? Преди обявяваше АЕЦ “Белене” за корупционен гьол с шарани, днес уточнява, че не ставало дума за домати по отношение на купените за гьола реактори, които били стока, от която не можем да си позволим да се откажем.
Що за стока е подобна политика, това е ясно за всеки, който е осмислил прочетеното. Не само в този кратък текст, но и през целия си живот. Защото първо трябва да се мисли и след това да се говори. А не да се мисли, как да се отметнеш от вчерашното си говорене в договарянето с обществото в рамките на обществения договор.
В деня за на българската култура, който е точно толкова зареден с политика, колкото всеки друг ден ( независимо дали ни харесва или не), трябва се дадем сметка, че живеем в постоянен културен шок да бъдем водени от подобни водачи към светлите бъднини. Мислехме си, че сме избегнали шоковата терапия в началото на прехода, с която плашеха шокираните от прекалено много свобода сънародници, но сме се лъгали. Тя ни сполетя по класическия начин, по който проблемите те заливат опустошително на по-късен стадий, ако вместо да ги решаваш навреме, се опиташ да ги запушиш. С нечие туловище например.
Share on Facebook
