Празнува се за здравето на впрегатните животни, главно воловете. Съгласно с традиционните представи болестта, която мори воловете, се нарича влас, в нейна чест е и празникът.
Във всяка къща стопанките замесват и опичат по два обредни хляба. Единият се нарича св. Влас , другия ‐ св. Петка . В същото време мъжете почистват обора, изчесват воловете и ги изкарват на водопой. Хлябовете се прекаждат в обора. От хляба св. Влас слагат в храната на животните; от хляба св. Петка раздават по съседите. Преди да тръгнат, всяка стопанка излиза с опечените хлябове и ги набожда на рогата им. На 11 февруари православният християнски свят почита свещеномъченик Власи Севастийски, посечен заради вярата в Христа през 312 г. Тази дата е отбелязана в църковния календар още и като Власовден, а светията пък е известен като покровител на домашните животни. По нашите земи са познати няколко обреда, свързани със здравето на воловете, кравите и овцете. В днешно време обаче те се изпълняват само в две или три населени места.
Старите традиции
На този ден семейните жени ставали рано сутрин, пременяли се в най‐хубавите си дрехи и така нагиздени като за сватба, започвали да месят тесто за два обредни хляба. Единият наричали на свети Влас, а другият ‐ на света Петка, която също се почита на единайстия ден от най‐късия месец. Стопанките отнасяли питите в обора при воловете, прикаждали с кадилница, в която освен тамян имало и ситно стрито, изсъхнало сено, и казвали молитва до светиите. Хляба, опечен за свети Влас, разчупвали и давали на добитъка.
От погачата на света Петка пък подавали на съседите. Вярвало се е, че на този ден добичетата не трябва да се впрягат, тъй като ще се разболеят. Затова хората ги оставяли да си починат и ги отрупвали с грижи. Така правят и днес в пловдивските села Калояново, Дълго поле и Царимир. В Калояново например първите данни за обредите, свързани с Власовден, са още от създаването на самото селище.
Как го правят днес?
Подготовката за празника започва още от предния ден (10 февруари), когато младите мъже започват да събират дърва и после да ги струпват на някое от кръстовищата в селото. Навремето ги взимали от гората, но днес повечето хора си носят дърва за огрев от домовете. На самия празник, още преди зазоряване, запалват огън и го поддържат, за да стане после хубава жарава. Понеже чакането е изморително, а времето през февруари обикновено е много студено, всеки мъж си носи и шише с домашно вино или ракия. Покрай обредните пити пък, жените приготвят от останалото тесто кравайчета.
Първото, извадено от пещта, слагат на главата на някое от добичетата в обора, а останалите събират в бохча за после, когато пийналите мъже ще имат нужда и да хапнат нещо. Момичетата, родени в големия град, сигурно смъртно биха се разлютили на всеки, който би се осмелил да им извика мощно „Мууу“ зад гърба. Не и булките и момите от Калояново. Е, поне не и на празника. Защото на този ден невъзпитаното мучене се възприема като дружески поздрав, като знак на уважение и пожелание за здраве и плодовитост на животните в дома й.
Точно от тук идва и името на ритуала, който местните наричат Муфканица. Един от най‐забавните моменти е този, в който двама мъже, застанали от двете страни на огъня, имитират бой на рогати добичета. Наградата за победителя е питка със сирене. „Жертвениците“ могат да бъдат и повече от един, особено ако участниците са много и са пръснати в различни махали.
С години се е утвърдило едно негласно съревнование между мъжете от махалите – кой огън ще бъде най‐буен, ще издържи най‐много време и най‐дълго ще има хора около него. Жените пък се състезават коя ще изпече най‐вкусна баница и питка. Традиционното пожелание, което звучи навсякъде в Калояново през този ден, е: „Колкото по‐висок е огънят, толкова повече здраве за добитъка“. Когато пламъците на огнищата намалеят, децата се надпреварват да ги надскачат. Тогава започва най‐веселата част на празника – хората и песните.
„Не всички са с музикален съпровод, но пък се пеят от сърце“, разказва Ани Бикирова, секретар на читалището в Калояново, и обяснява: „Всеотдайността и радостта на всички хора – и малки и големи, които се събират край огъня, за да спазят традицията, ни кара да се чувстваме горди. Всички се радваме, че успяваме да съхраним и опазим един толкова стар и обичан български обичай.“ Обичайно празникът включва редица обредни действия, практики и забрани, чийто общо значение е предпазващо. Във всяка къща стопанките замесват и опичат по два обредни хляба. Единият се нарича св. Влас, другия ‐ св. Петка.
На Власовден се спазват някои забрани.
Жените не предат, за да не става “влас” в очите им; не месят, за да не “власява” брашното. Мъжете не впрягат волове, тъй като се вярва, че дори “опасан в девет колана”, волът този ден се разпасва. Празникът се спазва и от овчарите, за да не се раждат “власати”, с груба вълна овце.
В Централна България Власовден се празнува и за нивите да не ловят “влас”, т.е. да няма празни класове. Власовден е тясно свързан с предхождащият го Чуминден . Обредните практики са еднакви: в основата им лежи идеята за омилостивяване чрез житна жертва на болестотворните демони.
