По отношение на връзките съвременният човек не използва сценария: “Докато смъртта ни раздели”. Всеки от нас си е дал позволението да има повече от един партньор. Във връзките, които сме имали, сме преживели различна опитност - отхвърляли сме, отхвърляли са ни; наранявали сме, били сме наранявани; впускали сме се в авантюри; тръгвали сме си, тръгвали са си от нас. Но въпреки това сякаш не трупаме опитност в изграждането на взаимоотношения, а наслагваме разочарования. Отчаяно питаме защо не сме в сценария “и заживели щастливо”. 

Има ли формула на възможната щастлива любов и коя е тя? Има ли стратегия да създадем истински, удовлетворяващи и дълготрайни отношения?

По следите на възможната любов...

Всеки един от нас копнее за връзка, любов, принадлежност, взаимност и споделеност. И всеки преминава през въпросите как да бъде автономна личност, която може да се свърже и сподели себе си с другия. За да можем да изградим пълноценна връзка с друг човек, трябва първо да сме изградили такава със себе си, да сме автономни и независими. Това означава да можем да удовлетворяваме потребностите си, да се грижим за нуждите си, да ги познаваме. Да се справяме с предизвикателствата на живота, да сме намерили пътя в професията. Да имаме интереси и хоби, които да ни зареждат и вдъхновяват. Да имаме приятели. Да сме намерили онази физическа активност, чрез която освобождаваме тялото от ежедневно натрупващото се напрежение. 

„Тогава за какво ми е другият?” 

Той не ни служи за задоволяване на нуждите, а за споделяне. 

Умението ни да се свързваме с другия сякаш се е разболяло. Най-естествената ни човешка способност, като че ли е пострадала. Във взаимоотношенията си се държим като в заведение за бързо хранене - пропускаме опознаването; впускаме се в сексуални отношения, без да сме създали интимност; бягаме, когато отношенията започват да влизат в дълбочина; съмняваме се в любовта, въвлечеността и лоялността на другия. Не искаме да “влачим” някого в живота си. Имаме изисквания, които очакваме другият да покрие. Прехвърляме собствената си несигурност и неувереност върху него. Не можем да поискаме, а го обвиняваме, че не ни дава. Изискваме, без да си даваме сметка от кого всъщност искаме. (Разказвала съм ви за теорията на привързаността на Буолби). Бягаме от болката в псевдовръзки, твърдим, че любовта изчезва и не може да продължи дълго. Създаваме митове мъдрости. 

Какво правим? Защитаваме онова място в нас, през което преминава любовта. Сърцето. Но, колкото и умът да го убеждава, сърцето иска да обича и ни подтиква да продължим да търсим човек, който да ни обича. 

Болезненият опит 

Няма да позволя на друг да ме нарани. Аз ще предпазя себе си.

Когато една наша връзка вече е в миналото на живота ни, то в настоящето е болката от раздялата и не случилото се. Заради тях се затваряме, а страхът да не ги преживеем отново, ни прави недоверчиви, дистанцирани и неуверени, че можем да създаваме връзки. Понякога изглежда, че ни е по-лесно да боравим с нови технологии и да постигнем успех в кариерата, отколкото да имаме отношения. 

Трудността да имаме връзка, идва от това, че, за да влезем в нея, трябва да познаем себе си, да знаем от какво имаме нужда. После “да отнемем” от времето си, за да опознаем другия, “да отнемем” от пространството си, за да го пуснем в живота си. Да го обичаме, да му се доверим да ни обича, да си позволим да стане значим за нас. Да допуснем да имаме общи планове, общи дейности, обща история. Да се отворим да станем уязвими. Да позволим на любовта да влезе в живота ни и да вземе превес над страха. 

Страх от какво?

Всеки от нас знае, че във връзката е нужно да имаме доверие един на друг, да се обръщаме един към друг за подкрепа, да сме близки, да изградим сигурност, да се държим един за друг, да се обичаме. И тъй като добре се познаваме, ние знаем и как да се нараним един друг. За някои от нас това може да се преживява като постоянно надвиснала опасност.

Страхът може да идва и от предишния ни опит във връзките, от стила им. Те може да не са били “Държа те здраво“, а “Оправяй се сам!”. 

Невъзможността да създадем нова връзка може да идва от вярване, че този, които си е отишъл от нас, е отнел способността ни да обичаме. Силвия Салинас в книгата “Да продължа без теб” пише: “Когато знам, че способността да обичам е моя и никой не може да ми я отнеме, един от страховете от раздялата изчезва”.  

Когато са ни наранили, не искаме това отново да се случва. За да го избегнем, или бягаме от любовта, или чертаем стратегии как да си спестим това в следващата връзка. Ставаме безкомпромисни, взискателни и не оставяме нещата да се развиват естествено. “Искаме “да насочим реката” да потече натам, накъдето ни изнася”.  Можем ли?

А можем ли да видим магията отново?

Наскоро едно дете ми каза: “Виж, между онези двамата сякаш има нещо, като онова дето го рисуват по филмчетата - разноцветна, сияеща спирала, от която се разнася музика”.  

“Магията между теб и мен - казва С. Салинас в същата книга, - винаги ще си остане загадка. (...) Истината е, че не съществува формула, чрез която да я накараме да се появи, нито начин, с чиято помощ да я открием. Познава я този, който я е изживял. Тя се случва независимо от това, което правим”. 

Често ме питат възможно ли е (въпреки разочарованието и болката) да се отворим отново за лудостта, влюбеността, сексуалността и порива на любовта? Аз отговарям така: Можеш ли да се обречеш да живееш без любов в следващите 40-50-60 години? Можеш ли да си разрешиш да усетиш любовта, която идва от нечие сърце към твоето? Можеш ли да пристъпиш в реалността на една ежедневна любов, без претенциите да е съвършена? Можеш ли да се научиш да живееш заедно с друг, да се нагаждате, да опознавате и приемете характерите, различията и разминаванията си? Можеш ли да си кажеш, когато срещнеш любовта отново, че животът ти поема във вярната посока?

Автономност и свързване е формулата на възможната щастлива любов. Дълготрайните двойки са изградени от една разумна смесица от близост и пространство. Близост, която поражда интимност, подкрепа и сигурност. Пространство, което прави двамата партньори свободни и съзнаващи възможностите си за промяна. 

Борянка БОРИСОВА, психолог