Първата работилница с два хавана за рязане на тютюн в Пловдив е открита от Магърдич Томасян през 1872 година. По-късно той създава и първата българска тютюнева фабрика „М. Томасян и синове” в западното подножие на Небет тепе.

В началото на ХХ век Пловдив се оформя като основен център за преработка на тютюни в България, която излиза на челно място в Европа по износ на тютюн.

В износа на страната тютюнът заема повече от една трета. Това е златото на България, а във времето между двете световни войни в Пловдив са създадени 26 тютюневи склада и пет тютюневи фабрики.

В пространството между Сточна и Централна гара и улица „Иван Вазов” израства цял тютюнев град. Някои от сградите, като двата тютюневи склада на най-големия дарител през ХХ век тракийският българин Димитър Кудоглу, са истински шедьоври на архитектурата. Огромните печалби създават съсловието на тютюневите фабриканти и един нов свят, претворен от Димитър Димов в романа „Тютюн”. Но в града намират подслон и повече от 20 000 българи – бежанци от Тракия и Македония. Работата в складове и фабрики е единствената възможност за тяхното препитание, неслучайно ги наричат тютюнжийки-налъмджийки – по тропота от дървените обувки, с които сутрин рано отиват на работа.

До последното десетилетие на ХХ век тютюневата индустрия в Пловдив е водеща за страната. За жалост нейното раздържавяване докарва нови собственици и на сградите на тютюневите складове. Неясните намерения и недоброто законодателство по опазване на културното наследство довеждат до събаряне и опожаряване на някои от тях и задават много въпросителни за бъдещето на пловдивския тютюнев град.