Мозъкът реагира на опасността почти мигновено, но защитната реакция може да продължи значително по-дълго. Изследване при мишки насочва вниманието към малка, слабо проучена мозъчна област, чиито неврони поддържат активността си, докато сигналът за заплаха е налице. Откритието помага да се обясни как животните остават неподвижни или избягват опасността след първоначалната реакция. 

Работата е публикувана в списание Neuron на 14 септември 2026 г. Екипът включва учени от Института за биологични изследвания „Салк“ и Университета на Юта, сред които невробиолозите Кей Тай и Фъргил Милс. 

В центъра на изследването е амигдалостриаталната преходна зона, известна като ASt. Тя се намира на границата между структури, участващи в обработката на емоционално значима информация и избора на действия. Малките ѝ размери и трудното разграничаване от съседните области дълго са затруднявали изучаването ѝ, пише salk.edu.

Обикновено вниманието при изследването на страха е насочено към амигдалата. Но в използвания експериментален модел много от изследваните амигдални неврони реагират кратко на предупредителния сигнал, докато защитното поведение продължава. Учените търсят механизма, който запълва тази разлика във времето.

За целта мишките са обучени да различават два звука. Единият предвещава кратък електрически стимул, а другият е свързан с хранителна награда. Така екипът може да сравни мозъчните реакции към очаквана заплаха и към очаквана награда. 

Измерванията показват, че невроните в ASt реагират устойчиво на звука, свързан с неприятния стимул. Активността им се задържа през продължителността на предупредителния сигнал, което ги отличава от кратките реакции в съседни структури. Това подкрепя идеята, че зоната участва в поддържането на защитното състояние. 

Изследователите проверяват и дали тази активност действително влияе върху поведението. Използват оптогенетика, метод, при който определени нервни клетки могат да бъдат активирани или потискани чрез светлина след предварителна генетична модификация. Активирането на ASt предизвиква застиване на място и избягващо поведение при животните.

Особено важна се оказва групата неврони, които изразяват гена Drd2, свързан с допаминовия рецептор D2. Потискането им намалява защитната реакция към научения предупредителен звук. Генетичният анализ също показва, че ASt има собствен клетъчен профил, различен от този на съседните области. 

Резултатите показват механизъм на защитно поведение при мишки. Те не доказват как животните субективно преживяват страх и не установяват, че същият механизъм обяснява продължителната тревожност при хората. Изследваният отговор е към конкретен научен сигнал, затова изводите не могат автоматично да се пренесат към всички форми на опасност. 

Според екипа откритието може да насочи бъдещи изследвания към посттравматичното стресово разстройство, паническите разстройства и фобиите. Преди да се обсъждат нови терапии обаче, трябва да се изясни как тази мозъчна верига функционира при хората и дали може да бъде повлияна безопасно. Проучването не представя готово лечение.