Да не я боли. Да не бъде унижавана. Да не остава сама, когато изпадне в криза. Семейството на терминално болна 84-годишна жена не иска чудо, а достойни последни дни. Оказва се, че дори това е трудно постижимо, въпреки че близките плащат по 130 евро на ден в частен хоспис.

Тежката история разказа във Facebook Георги Лехтарски. Неговата баба страда от рак на гърдата с метастази в мозъка и черния дроб. Само за месец състоянието ѝ се влошило до степен, в която от самостоятелна жена се превърнала в напълно зависим от чужда помощ пациент.

„В момента аз и моето семейство изживяваме един кошмар. Не пожелавам на никого това, през което ние минаваме“, пише внукът.

Заболяването било открито преди малко повече от година. Жената претърпяла операция, но впоследствие лекарите установили разсейки в мозъка и черния дроб.

Заради тежкото си общо състояние тя решила да не преминава през химиотерапия или лъчетерапия. Продължила с хормонално лечение, което също понасяла трудно.

През последните седмици зрението ѝ почти изчезнало. Започнала да получава делириуми и тежки кризи, постоянно ѝ било студено и вече не можела да се обслужва сама.

Първоначално семейството се грижело за нея вкъщи. Скоро обаче състоянието ѝ направило домашната грижа почти невъзможна.

Близките започнали да търсят място, където жената да получи специализирана палиативна помощ. По думите на Лехтарски ударили на затворени врати.

Болниците не я приемали, защото не можела да бъде излекувана. Откази получили и от хосписи.

„С 300 зора и с познанства, защото явно в България и за да ти помогнат да умреш, трябва да познаваш някого, успяхме да намерим място в частен хоспис към една от големите частни болници в София“, разказва внукът.

Цената била 130 евро на ден, или около 3900 евро за един месец. Името на лечебното заведение не е посочено в публикацията.

„Колко хора могат да си позволят такъв разход в България? Не мисля, че са мнозинството“, пише той.

Според разказа срещу дневната такса семейството получавало болнично легло, храна три пъти дневно и минимално обслужване. Лекарствата и памперсите трябвало да бъдат осигурявани допълнително от близките.

Най-големият проблем обаче се появявал при тежките пристъпи на пациентката. Внукът твърди, че няколко пъти семейството я заварвало в състояние на делириум, без да е получила необходимата помощ.

Когато питали персонала какво се прави, получавали отговор: „Чакаме да се успокои“.

В друг случай им подали лекарството с думите: „Ето ви хапчето. Ако можете, дайте ѝ го. Ако не, ще ѝ сложим инжекция насила“.

Близките изрично разрешили на персонала да реагира незабавно при подобни кризи и настоявали да се предприемат превантивни действия. По думите на Лехтарски обаче намеса имало едва след като член на семейството пристигнел на място.

Внукът твърди, че грижите за баба му зависели от това дали тя оказва съпротива и дали до нея има близък човек.

„Ако тя яде, яде. Ако не яде, остава гладна. Ако може да бъде преоблечена, преобличат я. Ако буйства и е трудно, не“, описва той.

Семейството прекарвало часове в настояване да бъде извикан дежурен лекар, който да прецени как може да се облекчи страданието на жената.

„Защото точно това означава палиативна грижа. Не да излекуваш човек, когато вече не можеш, но поне да не го оставиш да страда“, пише Лехтарски.

Според него част от лекарите демонстрирали раздразнение, когато били търсени за съдействие. Той твърди и че към възрастната жена било проявявано грубо отношение.

По думите му ѝ казали, че ако искала да бъде гледана по-добре, трябвало да си плаща сметките. Семейството категорично заявява, че всички дължими суми са били платени.

Изложените твърдения представляват разказа на семейството. Публикацията не съдържа позиция на хосписа, чието име не се съобщава.

След две седмици възрастната жена настояла да бъде изписана на всяка цена.

„На 84 години. С метастази в мозъка и черния дроб. Почти сляпа. На легло. И въпреки това е предпочела да напусне мястото, което уж трябва да облекчава страданието ѝ“, пише нейният внук.

Сега семейството отново е изправено пред въпроса как само да осигури денонощна грижа за терминално болен човек.

„Как ще се оправяме оттук нататък? Нямам си идея. В момента семейството ми живее във филм на ужасите“, признава Лехтарски.

Внукът подчертава, че не търси съжаление. Публикува историята, за да предупреди останалите семейства и да насочи вниманието към липсата на достъпна и човешка палиативна помощ в България.

„Баба ми е достоен, образован и честен човек. Не искаме чудо. Искаме само едно: да не я боли, да не я унижават, да не бъде оставяна сама в криза, да може да си отиде от този свят с достойнство“, пише той.

Разказът му завършва с тежкото заключение, че човек разбира истинската стойност на системата едва когато стане напълно безпомощен.

„Хората искат резултати. Искат да имат минимално достойнство. В момента го нямат дори когато си отиват от този свят“, пише Георги Лехтарски.