Астероидът, сложил край на ерата на динозаврите, почти напълно е заличил следите от себе си. Той се е разбил в полуостров Юкатан в днешно Мексико преди 66 милиона години, изпарил се е при удара и е разпръснал останките си по цялата планета под формата на тънък слой глина.

Сега учени съобщават, че атоми на никел, запазени в този слой, са дали най-ясното досега доказателство за произхода на изчезналото небесно тяло. Анализът на минималното количество материал е позволил да се установи, че астероидът, причинил масовото измиране, е бил примитивен метеорит от типа CO хондрит или, по-малко вероятно, от близкородствения предполагаем тип CT, а не от другите въглеродни астероиди, смятани досега за най-вероятни.

Откритието дава по-ясна представа откъде е дошъл астероидът Чиксулуб с диаметър между 10 и 15 километра и поставя нови въпроси защо сблъсъкът е бил толкова опустошителен, че е унищожил около 75% от видовете на Земята. CO хондритите съдържат сравнително малко сяра, въглерод и вода, което означава, че самият астероид вероятно е внесъл по-малко газове, влияещи върху климата, отколкото се предполагаше в много досегашни модели.

Възстановяване на отдавна изчезнал астероид
„Само съвсем малка част от космическото тяло е запазена в слоя глина на границата креда-палеоген, защото целият метеорит се е изпарил при удара“, казва геохимикът Филип Клейс от Свободния университет в Брюксел, един от авторите на изследването.

Как обаче може да бъде анализиран астероид, който вече не съществува?

Изследователите използват проби от глинения слой на пет места: Стевнс Клинт в Дания, Каравака в Испания и Фурло, Фронтале и Форначи в Италия. Те сравняват съдържащия се в тях никел с никел от 11 въглеродни метеорита, включително представители на различни групи и редки екземпляри без официална класификация.

Никелът има няколко стабилни изотопа. Астероидите, формирани в различни части на ранната Слънчева система, съдържат характерни комбинации от тези изотопи. Именно тези своеобразни „химически подписи“ позволяват учените да сравняват извънземния материал с вече известни метеорити, дори когато самият астероид отдавна е изчезнал.

„Това е част от усилията ни да установим какво точно е било тялото, ударило Юкатан преди 66 милиона години. Опитваме се да разберем откъде е дошло“, казва Клейс.

Изолирането на този сигнал не е било лесно. Глиненият слой съдържа съвсем малко никел, а земните материали допълнително разреждат останките от астероида. Затова екипът пречиства химически микроскопични количества материал и ги анализира с високоточен масспектрометър в Париж.

Най-информативните проби, от Каравака и Стевнс Клинт, съдържат около 5% ударен материал. Резултатите изключват няколко възможни кандидата и показват най-голямо сходство с CO и предполагаемите CT хондрити. Тъй като CT метеоритите са изключително редки и все още не представляват официално призната група, учените смятат, че астероидът най-вероятно е бил от типа CO. Данните от никеловите изотопи обаче не позволяват окончателно разграничаване между двата варианта.

Още през 2024 г. изследване, базирано на изотопи на рутения, показа, че астероидът Чиксулуб е бил въглероден астероид, формирал се отвъд орбитата на Юпитер. Новото изследване стеснява кръга до много по-конкретен тип космическо тяло.

По-сух астероид, но не и по-малко разрушителен
CO хондритите са своеобразни капсули на времето от ранната история на Слънчевата система.

„Това е много примитивен материал, претърпял минимални геоложки промени след формирането на Слънчевата система“, обяснява Клейс.

Тези астероиди съдържат и сравнително малко вода. Според изследването астероид от типа CO би донесъл около два пъти по-малко сяра от астероидите от типа CM, използвани в повечето досегашни модели.

Това обаче не означава, че ударът е бил по-малко катастрофален. Астероидът се е разбил в богати на сяра скали в района на Юкатан и е изхвърлил в атмосферата огромни количества прах и скални частици, които са блокирали слънчевата светлина за години и са предизвикали своеобразна „ядрена зима“, сринала хранителната верига.

На въпрос дали новото откритие променя представите за първите часове и дни след удара, включително пожарите, киселинните дъждове и химичните процеси в атмосферата, Клейс отговаря кратко:

„Не.“

По думите му по-важното е какво се е случило след това.

„Сярата вероятно не е била най-смъртоносното оръжие“, казва той и посочва микроскопичния силикатен прах, който е останал във въздуха дълго време и е блокирал слънчевата светлина.

Тази хипотеза съвпада с климатични модели, публикувани през 2023 г. в Nature Geoscience, според които фините прахови частици са могли да останат в атмосферата години наред, да охладят рязко планетата и почти напълно да спрат фотосинтезата. Тя се подкрепя и от изследване в Nature Communications от 2025 г., според което при удара са били отделени около пет пъти по-малко серни съединения, отколкото предполагаха предишните модели.

Една загадка обаче остава неразгадана: как толкова рядък астероид е достигнал Земята. Възможните му източници са външната част на астероидния пояс край Юпитер или още по-отдалечени области на Слънчевата система, но изследването не може да възстанови точния му път.

„Фактът, че динозаврите са били ударени именно от толкова рядко и далечно космическо тяло, показва колко голям малшанс са имали“, заключава Клейс.

Превод: GlasNews.bg