КОРАБ „ГЕО МИЛЕВ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
25.07. - 26.07., 1992 г., преход Банкок – Черно море
Я гледай, този кораб пак завъртя винта! Досега загубихме поне 500 мили. Два пъти се запали подбуталното пространство на шесто движение главен двигател. „Стоп машини“ за аварийна моточистка. Счупен първи сегмент при положение, че движението е на 2500 работни часа, а плановата моточистка е след 6000. Значи в Риека при заводски условия са направили моточистка на три движения, колкото за парите, изръмжа главният механик. Пек, пот, бързане и по 5-6 литра вода на човек за около 32 часа, с добавка от капитанските запаси. Бяхме в Малакския пролив на 19-20 мили от Сингапур в териториални води на Малайзия.
Дойде стражеви кораб на бреговата охрана. В машинното отделение слязоха трима униформени, вежливи, ръкуват се, без да се гнусят от омаслени длани. Увериха се, че се касае за действителен ремонт и предупредиха, че мястото е опасно – индонезийски пирати плячкосват кораби. Обещаха закрилата си за през нощта и си заминаха.
Не ни върви по празници, навръх Великден се изгърбихме от работа, днес за откриването на летните Олимпийски игри в Барселона – същото, че и повече. Вместо олимпиада, чака ни океанска мусониада. Вече никой не черпи глътка вода. Питие – да, вода - не. Дефицит!
29.07.1992 г., преход Банкок – Черно море
В машинното отделение е преизподня – 53 целзиеви градуса. Фланелката на гърба ми – ясно, но и от лекия памучен панталон сухи са само по десетина сантиметра около глезените. Преизподнята си има епицентър, където температурата е 70 градуса. Сепараторната секция - в затворено пространство с малка кубатура са два мазутни и един газьолен сепаратор. Да се работи там при тези условия, е невъзможно, затова хитруваме.
Влизаме с Коко Градското и в продължение на около минута и половина със заучени движения започваме демонтажа на мазутен сепаратор. Колкото – толкова и бягаме навън под мощната струя на вентилатор. Реанимация. Така на няколко прибежки изнасяме тарелковия блок и останалите части на малка площадка в обсега на вентилатора, където може да се живее. Монтажът - пак така на прибежки. Най-много ни затруднява почистването на налепите от сепарирания мазут, подобни на асфалт. Правим го на смени един по един, след като няма как да изнесем навън масивния сепаратор.
Никога не съм гладувал, но зная какво е жажда. Пия вода със сладострастие, с ритуализирано отлагане и наканване като стриптийз, нека след още малко, дори минута-две, да настъпи мигът на върховното удоволствие. Радиорубката е с климатик, нейният обитател ми е приятел, дажбата му е предостатъчна, но въпреки даренията му съм принуден да преварявам битова вода от танковете.
Общокорабно събрание на тема пристигане. Прекалено рано е да има яснота, затова пък догадки дал Господ. Чартьор е „Дженкон Уърлд Трейд“, вероятно американска фирма. Което не пречи да се приказва, че товарът през Констанца или Одеса е за Сърбия. Всъщност нас това не ни касае, въпросът е ще има ли спирка във Варна. Капитанът предполага, че е възможно да хвърлим котва, да заредим с продукти и без да има контрола, да продължим целокупно към румънско или руско пристанище. За 8-10 дни, нека да са 14-15 и обратно към Варна, където предстои ремонт на кораба. Този вариант удовлетворява всички. Всъщност право на смяна съгласно колективния трудов договор имаме само ние, петимата, които сме „доайени“ на екипажа и по средата на август ще направим по шест и половина месеца на борда. Стига, на мен лично не ми се поставят рекорди. Другите: капитан, главен механик, рулеви и готвач желаят да продължат. С половин уста заявиха желание да слязат двамата фитери от отдела за техническо обслужване на флота, но те са нещо като отделна губерния, останалите се опасяват от непредвидена и нежелана смяна. Мнозина са от Варна, блазни ги възможността да карат и ремонта: хем си на работа, хем си вкъщи като заводски работник.
02.08.1992 г., преход Банкок – Черно море
Остров Цейлон ми е на късмет. Близо до него съм гледал невъобразими атракции на стада делфини, които с часове съпътстват кораба. Сега обаче на палубата трудно се пази равновесие, а мусонът кой знае къде е пропъдил делфините. Нататък към Червено море става по-трудно. При 6-7 бала вълна по наветрения борд е хала. Скоростта падна до около 10 възела. Минаваме на режим вахта-вахта. Последният мит в живота ми остана разгневеният океан. Велика и вдъхваща страхопочитание стихия, само това ме доближава до идеята за Бога. До остров Сокотра има още доста мили. Чак там брегът ще ни заслони. И дано машината да издържи.
Въпреки че мусонът друса здраво, все пак се залисваме с филма „Дънди Крокодила“. Поне половината от момчетата знаят репликите наизуст. А хората на брега гледат спортните битки на олимпиадата.
07.08.1992 г., преход Банкок – Одеса
Времето падна. Обикалям с „Добро утро“ да събуждам онези, които в 08,00 часа трябва да са на работа. Заварих колегата от съседната каюта прав и гол да бръсне окосмяването по-долу от кръста. Срамни въшки, подарък от каката в Банкок…
Капитанът ме извика на частен, макар служебен разговор. За първи път съм в капитанската обител, след като в средата на месец май предишният обитател Манол Манолов си замина, а номер едно в екипажния списък стана старши помощникът, с когото летяхме за смяна от София през Дубай за Сингапур. На вратата все още стои бележката, закачена веднага след промяната: „На партийно събрание съм – при помполита“. Прочете ми кратка лекция за неизкоренимостта на комунизма, поради което в параходството никой не мисли за мен. Увери ме, че е съобщил с радиограма за желанието ми за смяна, но още не е сигурно дали корабът въобще ще се отбие във Варна. Може да се отправим директно към Одеса, вече е сигурно, че това е направлението. Все пак добави, че не разбира нетърпението ми за слизане при очевидната изгода на продължението. Изслушах го мълчаливо. Да става каквото ще, вече зная, че за да се съхраниш в такива случаи, трябва да се настроиш всеопрощенски като пастор. Най-много към себе си.
По обед „Стоп машини“, лягаме на дрейф. На 5-6 кабелта е кораб “Й. Лютибродски“. Пристига лодка със „стока“ на екипажа. Ние със сигурност плаваме към Варна, това не е шанс за изпускане. Вече по тъмно отново „Стоп машини“. Наблизо е танкерът “Кефан“ под кувейтски флаг с български екипаж. Лодката едва дотътри товара със забележителното присъствие на лъскав мотоциклет. Не зная какъв е капитанският пай за услугата, нито с какво се облажиха палубните моряци, но машинната команда не получи поне половин бира.
Ето как завръщането ни се превръща в общофлотско събитие. На борда се съхраняват цели спални комплекти, китайски порцелан и какво ли още не, насъбрано от смените през продължителния чартър в Далечния изток. Може би най-екзотичната добавка са няколко каси със соев сос, които палубният боцман осигурява за ресторанта на свой роднина. И все пак „черешката на тортата“ е хюндайчето на Чочо, което, здраво укрепено на лодъчна палуба, геройски издържа мусониадата. Нави си го на пръста в Южна Корея, пренебрегна забраната и докара колата близо до кораба, все едно, че е на някого от служебните лица. Организира качването малко преди отплаването. Номерът мина, който не залага, не печели.
13.08.1992 г., преход Банкок – Варна
На Суец канал не обърнах никакво внимание, но имам специално отношение към Босфора. Винаги е доминиращ център на възбуда. Или брои първите мили на отплаването към неизвестността, или носи еуфорията на завръщането. Сторих му диван чапраз и го преминах прав на летния мостик. Странно безлюден е протокът днес, може би по някаква причина са спрели насрещното движение към Мраморно море. Все пак при навлизането в Черно море срещнахме „Огражден“ от серията малки японци. Разминахме се като глухонеми, без сирени за поздрав.
14.08.1992 г., Варна – рейдът
Колегите, които остават на борда, спазиха моряшката етика да не търсят за нищо слизащия, в случая единствен. Смени ме младо момче от Варна. Сподели ми, че има да решава куп лични проблеми, може да си позволи да отсъства 10-12 дни, а после да остане на ремонта и да съчетава 2 в 1. Така че качването му на „Гео Милев“ е просто шанс. Помогна ми да се натоваря на рейдовата лодка с все багаж. Успях да хвана следобедния влак за Пловдив.
П.П. Едва в началото на декември ми гостува Коко Градското. Зарадва децата ми с далекоизточни плодови сокове, но разказът му бе труден за преглъщане. Поне от моя гледна точка. Още с хвърлянето на котвата на рейда Одеса разбират, че никой не ги очаква, въпреки предварителните нотиси. При пълна информационна глухота прекарват 25-26 дни, „закопчани“ на борда. После минава контрола и екипажът има право да слиза с рейдовата лодка, а в град като Одеса може да бъде не по-малко весело, отколкото в Банкок. Но неизвестността остава, така и не започва разтоварването на кораба. Цели сто дни. БМФ решава безизходицата радикално. Една нощ вира котва, най-малък напред до напускането на териториалните води и пълен напред към Варна. Без контрола, откровено бягство. Един от парадоксалните рейсове на кораб от търговския ни флот. Моряшки работи. Като компенсация колегата получава отпускарска Нова година, а аз вече се глася да тръгвам нанякъде след празниците.
Нейко ДАМЯНОВ