Тя ме харесваше. Никога не поиска повече от това, което можех да й дам. Вечер беше моя. Не много рядко, не твърде често. Най-вече във вторник. Имах я, а после се отпускаше на гърдите ми и се заслушваше в ударите на сърцето ми.
А когато заспивах, тя си тръгваше. Незабележимо. На пръсти. И временно. До следващия вторник.
Не оставяше и косъм на възглавницата. Нищо, което да напомня, че е била тук.
Беше влюбена. Показа ми го много пъти. Но не поиска връзка. Знаеше, че не съм готов да й отдам душата си.
Аз не бях влюбен. Просто исках да я имам. Без чувства. Без обещания. Без лъжливото „завинаги“. Исках я за малко. И за по-интересно.
Целуваше ме. Целуваше ме много. Другите не правеха така. Отиваха си веднага щом се облекат.
Искаха да се видим пак. Оставяха ми нещо за спомен. Тя си тръгваше без да каже нито дума. Без да иска нищо. Без да дава нищо. Без да се обажда пак.
Започнах да се влюбвам. В парфюма й. В погледа. В усмивката. В смс-ите без отговор. И когато бях сигурен, че съм влюбен, нея вече я нямаше.
Тръгна си внезапно. Никак временно. Завинаги. С нов номер.
А аз все още я чакам. И вече не само във вторник…
Чарлс Буковски, из „Жени“
