Жертвите, положени на олтара на любовта, и до днес се смятат за най-достоверното доказателство за наличието на истински чувства. Да жертваш себе си заради любимия е правилно, почтено, дори необходимо. Прощавайте, но ще си позволя да се усъмня в тази „изконна” истина.

От любов или заради собственото его

Много често в самото начало на връзката обграждаме партньора си с цялата любов и грижа, на която сме способни. Отдаваме му се „безвъзмездно”, за да бъде той щастлив, сит, безметежен. Често обаче нашият герой дори не подозира какво ни струва всичко това – време, гордост, житейски принципи. И сляпо си въобразява, че всичките тези блага се изсипват върху него само заради нашите горещи чувства. Правим го с мила усмивка и страст в очите, дори и да ни се налага да пропускаме важни срещи в работата, да пренебрегваме роднините и приятелите си, да крадем от времето си за сън, да отслабваме драстично, за да се появим в целия си блясък в нова рокля... Всичко това – заради него. С течение на времето обаче започваме да очакваме и изискваме аналогични постъпки и благодарност от партньора ни. И се разочароваме, ядосваме, измъчваме, когато не ги получаваме. Проблемът е, че понякога той не е наясно с нуждите и желанията ни. А това е началото на пътя надолу.

Кой иска да страда

Очевидно повечето от нас, макар и без да си дават ясна сметка за това. Приказките, които сме слушали като малки, а после книгите, филмите, биографиите на велики личности – всички те ни внушават лозунга, че истинската любов изисква жертви и пълно себеотдаване. Преди да вкусиш цялата сладост на хепиенда, трябва доволно да пострадаш, да се потерзаеш, за взривиш бетонни бариери (забрана от родителите, нараненото му от друга сърце, продължителна раздяла). И чак тогава да се радваш на щастлива връзка. Научени сме, че нищо не идва на готово, още по-малко пък щастието. Спомняте ли си приказката за Русалката и прекрасния Принц, в която тя в името на любовта си отдава първо най-красивото, което има – гласа си, а после и най-ценното – живота си, като се превръща в пяна? Не е ли било по-добре просто да плува чаровно около него и да му предложи да изпият по едно питие? Така и ние често избираме трудния път, минаваме през кръговете на ада, вместо да се носим в облаците на любовта. За да можем накрая да се окичим с почетното звание „велика жертва”. Макар че думата „жертва” съдържа в себе си героизъм, днес мазохистично наричаме така всеки компромис: като се започне от отказа на цигарите и срещи с приятели и се стигне до пълно себеотдаване на любимия.

Факт е, че саможертви в името на великата любов по-често правят жените. Според психолозите има няколко типа, които се оказват в тази позиция: жените, които следват подобен модел в семейството на своите родители; неуверените и опитващи се да заслужат любовта на мъжа; тези, които искат да избегнат отговорност за собствения си живот; намиращите утешение в „спектакъла” на самоунижението, който перверзно задоволява самолюбието им; твърде зависимите от мнението на околните; зависещите материално от партньора си, които се опитват да съхранят благосклонността му.

От неоправданите жертви страдат всички

Партньорът се измъчва от чувство за вина и дискомфорт, а „жертвата” изпитва разочарование, че хвърля усилията си напразно. Разбира се, не става дума за това да не правят никакви компромиси във връзката – въпросът е да не се осмислят като жертви. И най-важното, да не бъдат само от едната страна. Отстъпките и съобразяването са важна част от всяка връзка. Но самата любов е истинска, само ако носи радост и чувство за удовлетворение. Автентичното щастие е просто и безплатно. А това, за което си налага да плащате морално, е долнопробен фалшификат.