„Не искам да си играя повече с теб! Ти не си ми приятел вече!”
Като малки често сме изричали тези думи. И така до след 5 мин, когато всичко е забравено като лопатка в пясъчника.
Когато пораснем, нещата изглеждат почти по същия начин, с тази разлика, че нещото, което заравяме в пясъка, е нараненото ни приятелско сърце, когато се почувства предадено и неразбрано.

От време на време пускам в главата си народната мъдрост, че помощ се иска, а не се дава. Това важи и за приятелството. Не може да натрапваш душата си на някого, който не е готов да се обели до кръвоносни съдове пред теб. Който не позволява на тъгите си да потърсят охлузеното ти от неговата уязвимост рамо. А когато рамото ти се почувства уморено и сиротно от очакване, а сърцето ти остане непотърсено, то по-добре да лапнеш един ментов бонбон, за да промениш горчивия вкус в устата, настанил се трайно от уморилото ти се от надежда приятелство.

Най-добре е да го съсечеш от раз. Настървено, смело, кървящо, без излишно протакане. Иначе боли повече.

И задължително трябва да го гледаш в очите. Поне това дължиш на себе си и на някогашния си другар. И няма нужда от думи тежка категория, защото те са по-непосилни за носене от оловни обувки. А бремето на разлютените срички, излезли от устата, ще гнетят ненужно смутените нощи.

Задължително трябва да пръждосаш изкушението, което пъпли технологично в обиденото ти същество, прошепвайки ти да избереш виртуална смърт за болното отдавна приятелство. По-нелеп и тъжен край за другарството от еднопосочен имейл монолог няма. Старомодно ръкописно писмо би бил доста по-интимен завършек. Така гневът, обидата и разочарованието ще напоят листа, а всички знаем, че дървото е проводник. Така и другият ще усети разкъсването на приятелската тъкан. Ще дадеш избор да осинови болката или да я напъди като твърдоглаво грахово зърно.

Приятелствата идват и си отиват и никога не е лесно да ги пуснеш.
Каквато и остатъчна резистенция да имаш към смерчния финал на приятелството, по-добре опустоши всички мостове, по които може да се върнеш към едностранния мазохизъм. Не го криогенезирай за по-фантастични времена. Веднъж хербарирано, то остава завинаги изсъхнало. Няма значение с каква жива вода ще се опиташ да го съживиш някога... като... ако...

Когато приятелството се приема за даденост, по-добре оваканти мястото му за някое друго, което няма да се скатава на другарската скамейка. Уплашено от това, че има по-силни играчи в отбора от него.