Подготвяната за печат книга „Футболът, тази болка отляво“ предлага четири гледни точки като се започне от спомените за началото, емоциите и страстите, битките, болките, себепреодоляването, жаждата за победа по правила, които не всички спазват… Разказват четирима пловдивски ветерани: Иван Глухчев, едно от големите имена на „Ботев“, Георги Василев, най-сърцатият футболист, обличал фланелката на „Локомотив“, Михаил Георгиев, единственият поливалентен състезател, играл на ниво „А“ група за четирите пловдивски отбора, журналистът Нейко Дамянов, в чиято биография има страничка с аматьорски футбол.
Предпремиерната поредица тъкмо в този сайт може да звучи с хилядоGLASието на пълен стадион, въпреки поредната ковид вълна. Текстовете се публикуват в петък, събота и неделя, все футболно време.
Нейко Дамянов
Със Станчо Бончев, дългогодишен вратар на „Локомотив“ (Пловдив), в периода 1972/76 г. бяхме състуденти във ВИФ. Задочници. Той вече имаше диплома от ВИХВП, а второ висше образование не бе разрешено да се записва редовно. Бяхме в една група, сиреч в една съблекалня. Много пъти сме тичали от стадион на стадион, от зала в зала, по аудитории, пътували сме към София и обратно. Така че от първа ръка, при това вратарска, назнайвах какво става в съблекалнята на „Локомотив“.
Дълги години Станчо и Христо Бонев (Зума) бяха в обтегнати отношения. Конфликтът пламва по време на злополучния мач в Пловдив с „Карл Цайс“ („Локомотив“ – „Карл Цайс“ (Йена) 3:1, 29.09.1971 г., Купа на УЕФА, 1/32 финал). Това е ответният мач, първият немците като домакини са спечелили с 3:0. Зума настройва отбора за реванш: „Можем, трябва…“ Десетина минути преди края на първото полувреме към вратата на „Локомотив“ лети топка, която не би трябвало да затрудни вратар от класата на Бончев, но… 0:1. В такива случаи зрителят от трибуните казва: „Вратарят хвана топката и я хвърли във вратата“. Няколко минути след това пловдивчани изравняват от дузпа. На почивката Зума се нахвърля с гневни думи срещу грешника, той пък не му остава длъжен. И сякаш за да докаже колко възможен е бил пълният реванш, през второто полувреме Зума играе като развързан дявол и с два негови гола крайният резултат е 3:1. Горчива победа.
„Аз по-шибан гол не съм допускал и на контролна среща. Какво да направя, много пъти съм вадил отбора от калта, този път го заврях в нея.“ Той бе наясно колко конфузен е бил моментът. Вина се прощава, но Бончев и Бонев не си простиха думите. И така до 1980 г., когато и Бончев, и Зума напускат съблекалнята. Станчо поне имаше доблестта да бъде в открит конфликт с лидера на отбора, без да крие, че той е „голям футболист, много голям, но като човек…“ Други се спотайваха, за да се нахвърлят като чакали срещу вече бившия си капитан.
Като обитател на съблекалните на градските съперници Иван Кючуков има възможност да сравнява: “Може би у „железничарите“ има повече спортна злоба. Тук имаше само една личност, един лидер – Христо Бонев, останалото бе колективът. В „Ботев“ лидерите бяха много, а с много воеводи чета не се води“ („Футболните битки за Пловдив”).
Освен Станчо Бончев в студентската съблекалня имаше още един именит футболист – Аспарух Никодимов (Паро). „Звезда“ на ЦСКА. Неслучайно заклетите привърженици на отбора го наричаха Необходимов. Пазя отлични впечатления за Паро. Разтворен и неразличим сред група спортни мъже – организатори в дружествата из страната, учители, спортисти в края на кариерата си, от Паро лъхаше симпатична обикновеност, никакъв намек за надменност, еднакво коректен към всички и хладнокръвен в припрените моменти с тичане от едно към друго занятие, отдалечени едно от друго на километри.
Той също е имал обичайния за времето прощъпалник в съблекалнята на ЦСКА. Наоколо – все знаменитости. „В такава компания много-много не можеш да се обаждаш, мълчиш и слушаш. Носиш и мрежата с топките, но това е в реда на нещата“ (Аспарух Никодимов, „С ЦСКА в сърцето“). Друга тема е доколко послушанието и слугинажът помагат за приобщаването и растежа на младите. А Никодимов направи блестяща дубъл кариера и на терена, и когато поведе като треньор следващото звездно поколение на звездния тогава отбор. И един от тежките моменти идва, когато величията в съблекалнята се гледат лошо. Треньорът отменя поредната тренировка. Стоп! Хайде сега кой каквото има да казва за всеки, да го направи пред всички. И момчетата поемат така, както са по екипи – право в черни очи. Почистването на утайките във взаимоотношенията отнема повече време, отколкото за обичайна тренировка, но психологическият ефект е не по-малко важен от спортно-техническия.
А стъпването на Христо Стоичков в съблекалнята на ЦСКА е подходящо за учебник по спортна психология. Момче, никому неизвестно, влиза от „В“ група в шампионска компания. „Момченце, ти кой си?“ „Ей, малкия, как си попаднал тук?… Съблекалнята ли си сбъркал?“
„Малкият“ прави гаф след гаф за присмех на всички. До избиването на парата. Стойчо Младенов му разпорежда да лъсне бутонките му. Готово, ако първо ти измиеш моите. „В отговор Младенов скочи като тигър и докато си помисля, че ще стане меле, вече ме бе гепил за ухото. „Браво, момче, допадат ми футболисти с характер, просъска в лицето ми той. – Никога не позволявай да те мачкат. От днес си мой приятел“ (Христо Стоичков, „Историята“).
Щеше ли Стоичков да стигне до „Златната топка“, ако се бе оставил да го мачкат? И колко струва талант без характер?
На водещата снимка: Станчо Бончев и Христо Бонев
Четири стъпки към футбола, разказани от четирима пловдивски ветерани I ЧАСТ
Четири стъпки към футбола, разказани от четирима пловдивски ветерани II ЧАСТ
Победа срещу софийските грандове си беше подвиг по онова време СНИМКИ
