Съблекалнята:

Тук няма рефер, има лидер

GlasNews.bg 18:00 15.10.21 0 56510

Подготвяната за печат книга „Футболът, тази болка отляво“ предлага четири гледни точки като се започне от спомените за началото, емоциите и страстите, битките, болките, себепреодоляването, жаждата за победа по правила, които не всички спазват… Разказват четирима пловдивски ветерани: Иван Глухчев, едно от големите имена на „Ботев“, Георги Василев, най-сърцатият футболист, обличал фланелката на „Локомотив“, Михаил Георгиев, единственият поливалентен състезател, играл на ниво „А“ група за четирите пловдивски отбора, журналистът Нейко Дамянов, в чиято биография има страничка с аматьорски футбол.

Предпремиерната поредица тъкмо в този сайт може да звучи с хилядоGLASието на пълен стадион, въпреки поредната ковид вълна. Текстовете се публикуват в петък, събота и неделя, все футболно време. Днес надникваме в СЪБЛЕКАЛНЯТА.

Не, това не е просто пространство, оградено от четири стени, в което минути преди мача се надига адреналинова припряност и се излива на терена. Тук се свалят одеждите, които смесват с тълпата на улицата, и всеки облича своето ЕГО. Според самомнението на повечето от обитателите, ТО е по-високо от Еверест. Тук няма рефер, има лидер. Понякога – не само един и невинаги капитанът на отбора води най-влиятелната „фракция“. Не са един и двама треньорите, загубили работата си заради това, че не могат да овладеят настроенията, взаимоотношенията и страстите в съблекалнята, а боричкането за власт и влияние неминуемо се отразява на резултатите на терена. Съблекалнята може да се премери в квадратни метри, но те са отворени към цялата сложност на социалното битие. Без надникването в това привидно затворено пространство не може да се разбере логиката и психологията на великата игра. По-сложно е от устройството на Вселената.

Но първо нашите си, пловдивски, неща от живота…

Иван Глухчев

По време на предсезонната подготовка за шампионата 1965/66 г. аз съм вече състезател на „Ботев“ (Пловдив). Съблекалнята ме прие така, сякаш с тези момчета сме започнали заедно от махалата. Това ме разкрепости, почувствах се свой начаса.

Старейшините бяха двама – Райко Стойнов и Виден Апостолов. Райко – най-възрастен и капитан на отбора, чуваше му се приказката, имахме му уважението, но той никога не се е правил на първожрец. Изобщо тук никой никога не се е опитвал да изглежда по-велик от останалите. „Звездите“ – Динко Дерменджиев (Чико) и Георги Попов (Тумби) също.

Райко Стойнов, лидер на шампионски отбор от „звезди“

Национални състезатели, повиквателните им за „А“ отбора бяха признание за всички нас, поне аз приемах нещата така и се чувствах горд, че съм им съотборник. Това беше сбор от интелигентни момчета и докато обличах жълто-черната фланелка, тук не е имало авторитаризъм и груповщина.

Нито пък е имало напрежение заради резервната скамейка. Аз никога не съм се заседявал на нея, макар да се е налагало поради здравословни причини. Но и времената бяха такива. Когато на един отбор му върви играта, треньорите прибягват до смени само в краен случай. Шампионският маратон през 1966/67 г. бе изкаран над 90 процента от несменяеми титуляри. И никакъв ропот от скамейката. Момчетата на нея знаеха защо са там, чувстваха, че има какво още да дадат, докато ги споходи шанс.

Това е времето, когато лицевите ми мускули най-често са се разтягали в усмивка. Шегаджия №1 – Чико. Актьор, изкусен имитатор на гласове и походки. И досега не зная как се е появил прякорът му, може би от популярната песен за Чико от Пуерто Рико. Шегаджия №2 – Райко Стойнов. Само той и Чико си позволяваха да се шегуват и със старши треньора Васил Спасов (Валяка), човек с биография и име. Пък и той самият си имаше по-специален лаф с тях. Ние, новаците, Иван Кючуков дойде с мен, само слушахме и се смеехме. Незлоблив хумор, който не хапе. Мина време, ние с Кючука също станахме фигури, и Добри Ненов – също, но винаги в сянката на „звездите“.

При домакински мач в неделя карахме на режим две нощи в петък и събота в Тримонциум, по-често в ДНА, втория дом на отбора, но вече без овехтелите походни легла. Преди гостуване извън Пловдив режимът бе само в събота. Не че съм имал кой знае какви предпочитания, но най-често бях в една стая с Кючука или Добри, а по-късно като помощник-треньор – със старшията Чико. Изискването бе неизменно – в 22,00 часа всички по леглата или поне в стаите.

Тягостни моменти няма как да липсват. На световното първенство в Мексико през 1970 г. първия гол на нашите във вратата на Перу отбеляза Чико след заучена комбинация, патент на „Ботев“ (Пловдив). Треньорът на „А“ отбора Стефан Божков я въведе в тренировките и това даде резултат, видян от цял свят. Но завръщането на Чико и Тумби след фиаското в Мексико внесе в съблекалнята минорно настроение. Боледувахме всички.

А при завръщането ни от София след победа над „Славия“ на гара Подуяне имаше „канарски“ началник на железниците. Беше в края на първенството 1966/67 г., атмосферата бе наситена с очакване за титла. Перонът ехтеше от възгласи и песни на голяма група привърженици. Кой знае колко минути закъсня влакът, докато някак си успяхме да натоварим приповдигнатото настроение.

Разбира се, че някои приятелства стават семейни – с Добри, Кючука, Виден. С Георги Аспарухов (Гунди) сме играли в училищен отбор в София, в „Ботев“ дойдох, след като той си бе заминал. Но едно от най-важните събития в живота – женитба и сватба, той предпочете да се случат в Пловдив. И не в Тримонциум, а в гарнизонния стол, който също е в епицентъра на града. „Канарска“ сватба, на която всички останали са гости.

Георги Василев

Още като ученик нямах проблеми с общуването. В съблекалнята на „Пирин“ (Гоце Делчев) срещнах зрели мъже, но веднага започнах да нижа гол след гол и отвсякъде получавах одобрение и потупване по раменете. В „Локомотив“ (Пловдив) също веднага ме приеха като свой, но все пак идвах в отбор в „А“ група директно от „В“. Попаднах в съвсем различно обкръжение. Интелигентни мъже, доказани футболисти: Иван Кънчев, Иван Бояджиев, Иван Манолов, Спас Илиев, Станчо Бончев, Илко Бекяров… Но тук се наложи да поработя здраво за място в отбора. Няколко месеца як тренинг. Старши треньорът Димитър Григоров и помощникът му Панайот Танев ми обръщаха специално внимание и много ми помогнаха да заслужа появата си на терена. Дебютирах срещу „Дунав“, влязох 20 минути преди края на мача, вкарах и дебютния си гол. Колелото се завъртя.

Капитан на отбора бе Иван Кънчев – с цели 11 години по-възрастен от мен. Не само аз, всички му имахме уважението. Не съм го чул да повиши тон, да нагруби някого. Покрай такъв лидер-капитан в съблекалнята имаше либерален, колегиален климат. Конфликтите моментално се гасяха още при първите искри, преди да се разгори огън.

В нощите на режим преди мач никога не съм имал претенции, приспособим съм към всички. Както се случи, но най-често делях стаята с Тошо Иванов, Станчо Бончев, по-късно с Ружди Керимов.

Когато Христо Бонев (Зума) дойде в отбора, аз вече бях утвърден титуляр. В началото приличаше на мълчаливец, дори се обръщаше към мен с „другарю Василев“. Работеше изключително усърдно и от ден в ден се виждаше как талантът му избуява. С него оформихме резултатен тандем на върха на атаката. Така здраво се майтапехме един с друг, че понякога задявките ни приличаха на кавга. Никога не е било.

Трима големи от две локомотивски поколения – от ляво надясно: Георги Василев, Иван Кънчев, Христо Бонев

Зума израсна не само като национална, но и световна футболна знаменитост. Сложи капитанската лента. Това вече бе друга съблекалня. Сам той перфекционист, не можеше да понася недобре свършена работа, невлагане в тренировките, груби грешки в мачовете… По всички въпроси смяташе за най-меродавно собственото си мнение. Но извън съблекалнята беше друг човек. Помагаше на момчетата за покрив над главата, образование, заеми, посещаваше домовете на контузени колеги, за да дава кураж…

По различно време влязохме с него в локомотивската съблекалня, заедно я напуснахме. За да разберем, че излизането може да бъде по-болезнено от най-тежката контузия. Защото боли душата.

Михаил Георгиев

През военната служба бях футболист на „Спартак“, но новобранството го карах не в казармата, а в съблекалнята на отбора. Желязна дисциплина, йерархия и уважение към „старите пушки“. Беше съвсем в реда на нещата да поддържам чисти до блясък обувките им. Футболните, разбира се.

В „Спартак“ имаше не просто капитан, а икона. Тодор Диев. Изключителен авторитет. Често повтаряше девиза на мускетарите „Един за всички, всички за един.“ И това беше реалност, всички много държаха един за друг не само на терена.

Много здрав климат и никакви компромиси при редките нарушения на дисциплината. Преди мача с „Бенфика“ в Пловдив („Спартак“ – „Бенфика“ 1:1, Купа на панаирните градове, предварителен кръг, 26.10.1966 г.) ни събраха на двудневен режим, а Стоян Мазнев не се появи. Издириха го и все пак пристигна преди разбора. Първо изяде шамарите и обеща, че това няма да се повтори, после приказките за тактика и индивидуални задачи.

Може би най-трудното в отбора бе да станеш от резервната скамейка и да заиграеш. Имах 25 - 26 мача за „Спартак“ и за мен бе голям удар ликвидацията на отбора през 1967 г. Реформите в пловдивския футбол не донесоха добро на никого.

За съблекалнята на „Ботев“ какво да кажа? Заварих шампионска приповдигнатост. Респектиращата фигура – Райко Стойнов, с подгласник Виден Апостолов. „Звезди“ - Динко Дерменджиев (Чико) и Георги Попов (Тумби). Шегаджия № 1 - Димитър (Мики) Костадинов. Авторитетно треньорско ръководство – старши Георги Чакъров, помощник Косьо Енчев, който за мен беше и си остана бат’ Косьо. Благодарен съм, че в смутното за мен време имам 4 - 5 цели шампионатни мача и два също такива за Купата на Съветската армия. Това беше най-важното за мен – да играя.

В сряда обикновено имаше контролен мач и още тогава – три дни предварително, се обявяваше съставът за шампионатния сблъсък. Отборите се познаваха, нямаше нужда от разузнаване и много приказки за тактика. Помня напрегнатата тишина в минутите преди излизането на терена. Всеки – вглъбен в себе си.

След мач – всички вкъщи или на мен така ми се струваше. Те си имаха свои ритуали, а аз не успях да се освободя от усещането за чуждо тяло. Завърши първенството през сезон 1967/68 г. и тримата спартаклии в „Ботев“ – Тобия Момин, Христо Дишков и аз, решихме да идем във втородивизионния „Марица“, но при „нашите“.

Пазя добри спомени за трите години в „Марица“ (1968/71). Върнахме отбора в „А“ група. Никакви търкания в съблекалнята. Капитан беше Тодор Каменски, смени го Христо Дишков и когато той приключи с футбола, го заместих аз. Мисля, че проблемът на отбора не беше в самия отбор. Типичен квартален клуб, а покрай него твърде много „специалисти“…

В „Локомотив“ попаднах след несполучлив гастрол в Бургас и едногодишно отсъствие от футбола. Улучих добро време. Заедно с мен дойдоха Фатов и Кючуков, отборът се комплектова, стана халфова линия. И какво да говоря за съблекалнята, след като отборът завърши шампионата през сезон 1972/73 г. със сребърни, а следващия – 1973/74 г. – с бронзови медали. Чувствах се страхотно в партньорство с Георги Василев (Гочето), доста от неговите голове ставаха след мои асистенции. На мачовете в Пловдив Гочето носеше касетофон в съблекалнята и пускаше тонизиращи мелодии. Стъпвахме на терена готови за битка.

Но след посоката нагоре има и надолу. На мач с „Левски“ в Пловдив, помня и датата – 17.04.1976 г., получих тежка контузия, последвана от многомесечно възстановяване. Върнах си формата, но се заседях на резервната скамейка – в усойната орехова сянка за всеки футболист. Дойде ми преждевременно, но вече усещах, че мястото ми е от другата страна на тъч линията. Външната.

Да, аз съм единственият футболист, играл в „А“ група за четирите пловдивски отбора. Смята се за „голям шлем“, но откровено заявявам, че сърцето ми е локомотивско.

Четири стъпки към футбола, разказани от четирима пловдивски ветерани I ЧАСТ