Преди дни „Фондация Жълто и Черно“ поде инициатива за преименуването на „Футболен комплекс Ботев 1912“, намиращ се в пловдивския квартал Коматево, на името на Никола Щерев - Старика.
Екипът на GlasNews подкрепя инициативата и припомня, че преди две години публикувахме поредица - своеобразна електронна премиера на книгата „Стоте треньори на Пловдив“. В нея ви представихме човека енциклопедист-първостроител на Пловдив като спортен Клондайк - Никола ЩЕРЕВ - СТАРИКА.
Нека да си припомним кой е Старика, какво означава той за Пловдив, а петицията може да подкрепите ТУК!
***
Основополагаща фигура в историята на пловдивския спорт (13.03.1903 – 06.03.1972). Роден е в Пловдив. С разностранни спортни интереси: футбол, баскетбол, лека атлетика, плуване, ски, кънки. Състезател, треньор, рефер, ръководител. На 14 години свързва съдбата си с клуб „Ботев“ – започва като футболист, капитан, израства като треньор, новатор, дълги години е деятел. Завършва професионално училище по столарство, придобива и майсторско свидетелство. Истински майстор-чародеец е на терена.
За времето като играещ футболист (1917 – 1932) има около 300 официални и контролни мача плюс 10 международни. През 1929 г. е играещ треньор, когато „Ботев“ става държавен първенец и носител на Царската купа. Има един мач с националния отбор, включен е в състава за олимпийските игри в Париж (1924 г.), пътува за френската столица, но не играе. През 1924 г. завършва треньорски курс във Виена. Основател на детско-юношеската школа към клуба, заедно с представителния отбор ръководи и детски формации. Избиран е за член на ръководството на Тракийската спортна федерация – една от шестте в страната на зонален принцип, по-късно преименувана на Пловдивска спортна област. През 1921 г. въвежда ски спорта, а година по-късно е първи треньор по баскетбол в „Ботев“. Заслужил майстор на спорта и като футболист, и като скиор. Има здраво патриархално семейство с три дъщери, доживява да се порадва на две внучки.
Символично е, но е чиста случайност, че човек с прозвището Старика е най-възрастен сред стоте треньори на Пловдив.
Невръстен е, за да бъде фронтовак през най-барутното българско време, но е от поколението, което трябва да расте бързо, за да изправя на крака опустошената от Ньойския диктат страна. Край на надеждата за национално обединение. Разрухата е умопомрачителна. Черни вдовишки забрадки, бежански потоци, разорено стопанство. Народ, изпратил по бранните поля над 700 000 щика, сега е заставен да има символична армия. Без наборна служба, но българските момчета стават мъже под девиза „Чрез спорта за Родината!“
Щик на манлихера, умалено копие, на което е изписано името на Никола Щерев. Паметен знак, награда за победата в плувния маратон "Галата - Варна" през 1939 г., "гръбно плуване"
На 16/17.12.1923 г. е учредена Българската национална спортна федерация и месеци след това Никола Щерев е изпратен от организацията на курс в австрийската столица. Месец и половина, но годините, десетилетията след това, не могат да премерят колко плодотворна е неговата дейност.
А началото е сива обикновеност. Момчето играе махленски футбол около Сточна гара, отборчето носи името на вечния наш съвременник „Бай Ганьо“, но преминава в „Ботев“ и започва да расте като истински джентълмен – спортсмен и гражданин.
В края на Първата световна война, макар и рядко, „Ботев“ играе мачове предимно с военнопленници – италианци, англичани, французи. Отборът е съставен само от ученици, така че първият клубен устав е утвърден от учителския съвет на мъжката гимназия. Макар че след войната започват да играят и млади работници, преобладават ученици и вторият клубен устав (1920 г.) минава през санкцията на Министерството на просвещението. Сиромашко време, приет е клубен цвят в жълто-черно, но архивни снимки от това време показват разнобой – някои от 11-те момчета носят фланелки с хоризонтални раета, други – с отвесни, а трети са с едноцветно бяло, сиво и вратарско черно.
Звездният миг! На 03.10.1929 г. стадион „Юнак“ в София е домакин на финалния мач за държавно първенство. „Ботев“ срещу „Левски“. На трибуната е министър председателят Андрей Ляпчев. След изключително двуостра игра пловдивчани побеждават с 1:0, гол с глава след ъглов удар на Никола Щерев – Старика. След мача на път към Централна гара 200 привърженици пеят „Ботев марш“. Посрещането на гарата в Пловдив е грандиозно. Свири оркестър. Възторженото множество понася на ръце своите любимци по улица „Иван Вазов“ към центъра. Купата е в ръцете на Старика.
Стоп кадър. През октомври 1929 г. съгласно следвоенния договор България има да изплаща репарационна вноска. Правителството е принудено да се обърне към Междусъюзническата контролна комисия с молба за отсрочка, като се мотивира със състоянието на страната. Премиерът може да въздъхне с облекчение и да отиде на стадион „Юнак“, макар че резултатът от мача едва ли го удовлетворява. Но ето такива отдушници правят живота на хиляди хора поносим.
Докато Никола Щерев е на терена, „Ботев“ играе 10 международни срещи, все с реномирани отбори, три от които са в рамките на турне в Смирна (днешен Измир) през септември 1929 г. Трудно организирано турне – до последния момент преди заминаването чакат завръщането на Старика, който е в Унгария с националния отбор. На 08, 11 и 14 септември отборът печели три победи, домакините държат да организират още един мач, но повечето ботевисти са ученици, време е да чуят първия звънец. Няма как, гостите остават непобедени, но в това турне е твърде показателно, че едно и също нещо може да бъде видяно от две съвсем различни гледни точки.
През 1924 г. клубът избира нов управителен съвет и може би това е първият документ, който регистрира Никола Щерев като Старика. Две години преди това по същия повод той е вписан без прозвището. Вероятно поради генетична предопределеност пигментацията му е особена: не само косите – веждите и миглите му са светлосламено руси. И още само на 20-21 години за всички и за цял живот той вече е Старика, щом на главата си носи признака на третата възраст. Но турската публика отказва да приеме по същия начин генетичния знак, нарича го Жълтото момче и се възхищава на играта му. Изглежда, в по-южната страна по-светло гледат на нещата…
Когато след 1924/25 г. „Ботев“ вече има школа за подрастващи, детските и юношеските отбори се нарояват дотолкова, че всяка година се провеждат клубни първенства. Имената на отборите са показателни: „Околчица“, „Вола“, „Козлодуй“, „Радецки“, „Калофер“, а един е „Жълтият“. Заради един от клубните цветове, или като уважение и признание към играещия треньор?
По повод 20-годишнината на „Ботев“ на 05.06.1932 г. е организирано тържество, което отбелязва и края на състезателната кариера на Никола Щерев. На 29 години, 15 от които във футбола, към него се обръщат като към „спортист – възпитател“ и му благодарят за дългогодишния „непрекъснат усилен труд“. Старика продължава като наставник и оставя име на най-дългогодишния треньор в историята на клуб „Ботев“. Държавните първенства се броят от 1924 г. (макар че тогава шампионатът не завършва и няма победител), а Щерев е официализиран като треньор в периода 1924 – 30.09.1934 г. и от 1941 до 1946 г. В годините от 1917 до 1924 той е капитан и треньор на отбора, но и без този стаж е човекът, държал най-дълго кормилото на представителния отбор. Това далеч не изчерпва работата му за клуба.
Баскетболът прохожда през 1922 г., като пътят на модерната за времето си игра проправя вездесъщият Никола Щерев – той е първият треньор на отбор от осем жени, между които сестра му Василка Щерева. По-дълбока диря тай оставя в… снега. Не само е влюбен в планината, но прекрасно знае универсалното й значение за подготовката на спортиста. През август 1926 г. за първи път той извежда футболния отбор, в който е играещ треньор, на високопланинска подготовка в родопския курорт „Бяла черква“. Тренинг за начало на новия сезон. А още през 1921 г. поставя начало и на ски спорта, като се качва на „Бяла черква“ с група ентусиасти. На краката им са ски, изработени от него. Ето я школовката по дървообработка. Създадена е и ски секция, тръгват вътрешни състезания, редят се множество ски лагери и излети в Родопите.
Поколението на Старика не смята за грях помагането на други клубове. В началото на 1945 г. името му фигурира в графика за тренировки на млади футболисти от ЖСК „Левски“, помага и в лекоатлетически прояви. По това време той е треньор на представителния тим на „Ботев“. През 1954 - 1957 г. Атанас Калинов играе в юношеска формация на „Локомотив“, водена от Щерев. Тогава момчето не подозира, че един ден ще стане зет на треньора си. След края на Втората световна война Старика е треньор на футболистите в Перущица. Заниманията събират любопитна публика, сред която и млади момичета. Тях пък гостът от Пловдив, който пътува с велосипед, въвежда в непознатия още спорт хазена. Но в треньорските митарства на този човек има специален случай, чието начало прилича на холивудски екшън.
През есента на 1947 г. след ред трансформации на футболната карта на Пловдив се появява „Спартак“. Амбицията на ръководството е отборът бързо да се изкачи до първа дивизия и най-подходящият човек да положи основите на перспективен състав е кой – Никола Щерев, разбира се. Обаче той отказва. Поредица от „мотивиращи“ разговори не дават резултат. Един ден в дома на Старика нахлуват униформени мъже, без обяснения го арестуват и го водят… право в кабинета на областния шеф на МВР. Началството поднася извинения за подхода – просто няма друг начин да се води разговор по толкова важния въпрос. Може би „арестантът“ си спомня подобна семейна случка от времето преди да се роди и скланя с усмивка. За една година. Той е треньор на „Спартак“ през сезон 1947/48 г. След още няколко години под ръководството на няколко треньори „Спартак“ постига целта, а на първите наставници е изказана благодарност за всеотдайния труд.
„Енциклопедистът“ Никола Щерев е отличен плувец и е един от първите участници в маратона Галата – Варна. Всъщност, навремето това е било състезание по „далекоплуване от нос Галата до скочилната кула пред морските бани“. Разстоянието е 4 400 метра, но морето не е басейн с обозначени коридори, състезателят преодолява около 5 000 м. Сред първите организатори е туристическо дружество „Родни балкани“, може би това е причина за участието на пловдивчанина. Във Варна спорят дали първата проява е през 1937 или 1939 г. Връченият на Старика паметен знак е умалено копие на щик за манлихера и на него едва се разчита 1939 г. Но съвсем ясно от едната страна пише „Никола Щерев“, а от другата „I-ва награда – гръбно плуване ДВФ (държавна военна фабрика).
Ако плувният маратон си остава екзотично-единична проява, кънките са трайно сезонно занимание. Замръзналото езеро в центъра на Пловдив е идеална пързалка. Кънките, които близките му пазят като родова реликва са австрийски, вероятно си идва с тях от Виена след футболния курс през 1924 г. Планината му е слабост, дълги години води групи из Рила, Пирин, Родопите, но връх Снежанка има специално място в биографията му.
След 1944 г. Щерев отговаря за ски спорта на армията, чийто щаб е в Пловдив. Връх Снежанка предлага идеални условия, пистата слиза от кота 1926 м надолу до 1400 – прилична денивелация. Трасето е просечено на два пъти, първо по-тясно, впоследствие е разширено. При завършването на първата част първа се спуска Снежана, втората дъщеря на Старика, която е едва на 6-7 години. Вечерта в хижата пловдивската група празнува успеха, с ръкопляскане се посреща хрумването, че на върха много му прилича името на малката скиорка. В снега е заровена бутилка с паметен текст. И това, че връх Снежанка е наречен на името на щерката на Никола Щерев, става не само родова, но и градска легенда.
Все още са "живи" виенските кънки от 1924 г. Родова реликва
В навечерието на ХХХII ски състезания на вестник „Отечествен глас“, в броя от 04.02.1989 г. читател прави забележка на редакцията, че в предварителните публикации не се споменава името на Никола Щерев – Старика, кръстника на връх Снежанка. Но чепеларци, в чието землище е върхът, имат съвсем различна версия за наименованието, вестник „168 часа“ от 25-31.12.2009 г. пише в тази посока. Тези редове нямат за цел да бъдат арбитър, по-важно е да се знае, че Никола Щерев – Старика има съществен принос за изграждането на ски център с наднационално значение, а близките му са в правото си да пазят и вярват в красивия спомен.
Той е истински работохолик. Сам майстори домашната мебелировка, но в работилницата му се произвеждат главно ски от акация. Търсят го и за обкантване на ски, услуга, за която не взема пари. През 1953 – 1955 г. е инструменталчик в работилница на училище за трудови резерви, чиито възпитаници го помнят като контактен добряк. Други, на които е бил треньор, го намират за твърде взискателен, нетърпящ зле изиграно положение. Бил е треньор на легендарния треньор Георги Генов – Джогата, но отношението към него не е като към легенда.
На треньорски съвет и при вземането на решения за развитието на клуба не крие несъгласията си, а единоначалието под шапките на мъжете с пагони не допуска това. Неофициалната заповед гласи: „Тоя няма място тук.“ Отнемат му специалния пропуск и остава без достъп до стадиона…
Показателно е как един перфекционист и като състезател, и като треньор, гради личния си живот. Родителите му дават пример за топли съпружески отношения. Майка му Евгения е учителка в Пазарджик, красавица с много обожатели. Баща му Щерю – стражар, извършва най-важния арест в живота си, по-популярния за времето обичай просто я краде и с файтон – в Пловдив. Златното правило: най-голям комплимент за едно произведение на изкуството и за хубава жена е да бъдат откраднати. Примери – в изобилие, но „арестуван“, на практика откраднат треньор, това със сигурност е много рядък случай. Прави са били колегите на баща му, вече под милиционерски пагон, да имат добра преценка за качествения човек. И „Спартак“ тръгва нагоре.
Ако съдим за него само по свидетелството за зрелост от столарското училище, издадено през юли 1925 г., той би трябвало да остане в по-ниските социални слоеве. Цели 11 години по-късно, на 05.03.1936 г. получава и майсторско свидетелство. Разтеглените срокове показват, че през това време е бил твърде отдаден на спорта, без да обръща гръб на занаята. Освен него, родителите му имат и една дъщеря, а той – три. Съпругата му Мария е строгият домашен дух, бащата е първият приятел на любимите си щерки. Всички са отлични скиорки, еднакви в планината, различни по житейските пътеки. Голямата – Милена, свири на цигулка и акордеон, при Евгений Белий преминава курс по балет, колкото за вътрешни прояви по празници във френския колеж, завършва медицина и специализира организация на здравеопазването към ООН. По-малката – Снежана, е невроложка, напълно убедена, че родопският връх е кръстен на нея. Най-малката – Надежда, играе тенис на корт и не е медичка като сестрите си, а машинен инженер. Природно интелигентен и самообразован, бащата постоянно поощрява: „Учете се, мили птички.“
Колко ли семейно щастие е побрала построената от него къща на „Константин Величков“ № 55? Времето му стига да се порадва на две внучки. Още в момчешка възраст наречен Старика, той наистина си отива като такъв.
Но си остава първостроител на Пловдив като спортен Клондайк.
Нейко ДАМЯНОВ
