Ензимът, който задейства разноцветните светлини при различните видове светулки, се нарича луцифераза. Сара Люис, автор на книгата - SilentSparks: TheWondrousWorldofFireflies, разказва, че всичко е започнало по погрешка.
Генът на светулките, който съдържа ензима луцифераза, много прилича на един от гените за производство на мастни киселини. Възможно е дупликат на този ген да се е видоизменил, в резултат на което предшествениците на светулките да са започнали да произвеждат светлина.
С времето се е развила специализирана тъкан и се е появил изцяло нов „светлинен орган“, казва Люис – фенерчето на светулката. При светулките „светлината е езикът на любовта“ - те започват да светят, когато търсят партньор. Мъжките излъчват сигнал, който представлява специален код. Женските отговарят само на сигнала, излъчван от техния вид, със своеобразна схема.
Женските светулки от вида Photinuspyralis предпочитат светлините, които светят по-дълго. При вида Photinusconsimilis първенци са светулките, излъчващи по-бързи сигнали.
След като партньорите се намерят, светлинният разговор може да продължи часове, казва Люис - отчасти, защото женските се правят на недостъпни. Двете светулки може да се намират на една и съща тревичка и пак да се наложи мъжкият дълго време да „мига“ в очакване на отговор.
След като установят контакт, светулките изключват светлините си и се съчетават в продължение на часове с опашки една към друга. По този начин мъжкият отблъсква съперниците си и в тази нощ те не могат да стигнат до женската. На следващата нощ обаче тя е готова да се чифтоса с друг.
