На 14 февруари 1946 година журналистите на редица водещи медии се събрали в инженерната школа „Мур“ към Пенсилванския университет, за да присъстват на публичната демонстрация на един от първите в света електронни цифрови компютри с общо предназначение – електронния цифров интегратор и компютър ENIAC.

Артър Бъркс, математик и старши специалист на екипа ENIAC, отговарял за демонстрацията на възможността на машината. Първоначално той накарал компютъра да сумира 5000 числа, което машината направила за една секунда. След това демонстрирал, че ENIAC може да изчисли траекторията на бомбата за по-малко време, отколкото тя долита до целта си.

Репортерите са били потресени от новия компютър. Те с очите си видели, че всичко, което Бъркс прави е да натиска бутони, след което машината изчислява за броени минути това, което хората пресмятали за цели дни.

Но демонстрацията съвсем не е показала всичко. От журналистите скрили, че зад изчислителната мощ на ENIAC стои трудната новаторска работа на екип от шест жени, които преди това работили като „изчислители“. Сега тази история стана известна и доби голяма популярност.

Планът за създаването на изчислителна машина, която може бързо да изчислява траекторията на полета на бомбите. се формира в първите години на Втората световна война. Инженерната школа „Мур“ работи с Лабораторията за балистични изследвания (ЛБИ), където екип от 100 „човешки компютъра“ се обучавала на ръчното пресмятане на таблиците за стрелба с артилерийски снаряди.

Тази дейност изисква високо математическо майсторство, включително способност за решаване на нелинейни диференциални уравнения, както и използването на диференциални анализатори и логаритмични линии. Но тези изчисления се считали за канцеларска работа, прекалено еднообразна за мъжете инженери. Ето защо ЛБИ наемала жени с висше образование с много добри математически способности, подходящи да вършат тази работа.

С развитието на войната изчисляването траекториите на полет на бомбите става все по-неразделна част от военната стратегия, и на Лабораторията за балистични изследвания се оказва все по-голям натиск от страна на военните, които искат незабавни резултати.

През 1942 година физикът Джон Моукли написва меморандум, в който предлага създаването на програмируем „електронен калкулатор“ с общо предназначение, който би могъл да автоматизира този процес. Към месец юни 1943 година Моукли заедно с инженера Преспър Екерт получават финансиране за строителството на ENIAC.

Целта на електронния компютър е замяната на стотиците „хора-изчислители“ на ЛБИ, да се ускорят пресмятанията, както и да те да станат по-ефективни. Това е изключително важно, понеже за всеки снаряд и оръжие е трябвало да се пресметнат около 3000 траектории на полет, всяка от които изисква около 1000 операции. Един човек може да пресметне една траектория за две седмици, а пресмятането на цялата таблица отнема 4 години. Това е твърде дълъг срок в рамките на войната, а без подобна таблица артилеристите банално не могат да поразят целта.

През лятото на 1944 година вече са готови първите два „акумулатора“ – модули, използвани за събиране на числа. Като ги обединяват заедно, Моукли и Екерт успели да умножат две числа. Това са числата 5 и 1000, а отговорът е правилен. Решава се проектът да бъде продължен.

Уви, ENIAC е изцяло готов през есента на 1945 година, след края на войната, Но ако си припомним неговите мащаби, учудващо е как е могло толкова бързо да бъде сглобен. Това 30-тонно чудовище с площ солидните 140 квадратни метра в което се използват 17 000 вакуумни лампи, 70 000 резистора, 10 000 кондензатора, 1 500 релета и 6 000 ръчни превключвателя. За програмирането на тази огромна машина е решено да се използват перфокарти – методът, който използва IBM за програмирането на други машини. Но остава най-важният въпрос – кой ще може да работи с тази машина?

Семейство Адел и Герман Голдщайн, което ръководи изчисленията в ЛБИ, предлагат с това да се заемат най-изкусните умове на тяхната група. Те подбират шест жени – Катлин МакНълти, Франсис Билас, Бети Джийн Дженингс, Рут Лихтерман, Елизабет Шнайдер и Марлин Вескофф – именно те са машинните оператори на ENIAC.

Тяхната първа задача е била да се запознаят с всички особености новия компютър, както външно, хардуерно, така и с неговите изчислителни възможности. Те изучават чертежите на изчислителната машина, за да разберат нейната схема, логика на работа и физическа структура. Точно този екип от жени отговаря за настройката на машината при извършването на конкретна група изчисления, за обработката на перфокартите и за работата на самия изчислител. Често пъти се налага да се пълзи във вътрешността на ENIAC, за да се смени лампа или да се разбута някое затегнало реле.

ENIAC не е завършен навреме, за да изчислява траекторията на бомбите по време на войната. Но е очевидно, че подобна великолепна машина няма да престоява току така и още през месец ноември 1946 година „изчислителят“ е взет от Джон фон Нойман за извършва изчисленията, необходими за осъществяването на ядрения синтез. За тази цел са изразходвани над 1 милион перфокарти. Тогава физиците от Лос Аламос изцяло разчитат на навиците на операторите – единствено те знаят как да се оправят с подобен брой операции.

Но приносът на жените-програмисти не получава нито признание, нито одобрение. Отчасти това е свързано с факта, че програмирането на машините все още е съвсем тясно свързано с изчисленията на ръка, което се счита за „непрофесионална“ женска работа. По това време водещите инженери и физици се занимават предимно с проектирането и създаването на хардуера, който се счита за по-важен за бъдещето на изчислителната техника.

Това е и причината, когато ENIAC е официално представен през 1946 година, шестте жени оператори да бъдат скрити от очите на публиката. Това е и началото на Студената война, когато американските военни се стремят да демонстрират своето технологично превъзходство. Представяйки ENIAC като автономна изчислителна машина, специалистите специално подчертават и акцентират на технологичното превъзходство на компютъра пред човека.

Тази тактика за осъществяването на връзки с обществеността се оказва удачна и повлиява на отразяването на компютърната тематика в медиите през следващите десетилетия. В новините за ENIAC, които бърз се разпространяват в цялата планета, машината заема централното място: тя получава имена като „електронния мозък“, „вълшебника“, „мозъкът на робота, създаден от човека“ и други.

Почти никой не се сеща за тежката и старателна работа на шестте жени, на които се е налагало да пълзят между проводниците и вакуумните лампи на машината, за да дадат възможност на машинния интелект да работи за благото на човечеството.