Ясно ми е, че никому няма да накривя шапката ( или каската, ако е като Сидеров на сватбата си, дегизиран с подарена от колегата му по проруски национализъм Каракачанов). Но няма да отида на протеста, обявен като защитна реакция в полза на свободното слово в България. По много причини, които поне в личния си блог мога да обясня ( че къде другаде???).

Свободното слово или както там се нарича правото на един журналист да пита “нещо” ( нали самият Виктор в изявлението си вчера каза, че не било важно дали въпросите са добри или лоши) в телевизионното студио, беше защитено по безпрецедентен начин от властта и от медийното началство на злополучно нападнатия ( за нападателите) от властници колега. Какво повече да му защитава човек , след като е не само надежно защитен и дружно ухажван от надпреварващи се да се умилкват лицемерно ( на свободното слово) управляващи, опозиция и медийни фактори? Направо ще го задушат в прегръдките си “пострадалия” Виктор.

Солидарност трябва да има , но с  реално нараненото свободно слово или със синилата от бича върху тялото на конкретния негов приносител. В случая няма такъв случай. Когато пребиха до кома колегата Огнян Стефанов, когото лично не познавах, веднага се включих в протеста в негова защита на 25 септември 2008 г. Оказах се (изненадващо за мен) единственият присъстващ с плакат и това, без да искам, ме превърна в център на внимание дори от страна на медии, които имат десетилетни традиции в опитите да ме удавят в своето премълчаване ( когато не се занимават напрово с поръчковото ми обругаване). http://ivo.bg/2008/09/25/pressтъпност/

Ако човек системно протестира години наред чрез с критичната си журналистическа си позиция), както правят някои действително изритани от работа заради волнодумство журналисти, едва ли ще се чувства комфортно да се моли за внимание пред портите на властта- белким го забележат веднъж поне като част от масовката, ако не като отделна личност с място в българската журналистика.

Но има и друго…

За голямо съжаление в България трябваше отдавна да има протести срещу определен вид “журналистика”, която навлече всенародното презрение срещу тази професия у нас. Нямам предвид “жълтата гостенка”  на медийния ни пазар и нейния безсрамен стриптийз, с която се сбори дори и лично засегнатият от нейното кълчене жлътналият се като прожектор Слави Трифонов ( макар че у нас и жълтата журналистика няма нищо общо със съответните установени в демократичните страни стандарти, където става дума за клюки и пикантерия, а не за измислици и брутални лъжи за омаскаряване на посочени “врагове” на издателите и техните началници в държавата).

Трябваше журналистите сами да пожелаят да не допускат върху името си лепкавата тиня на подкупите, които им раздаваше като заплати и хонорари в невиждани преди по нашите земи размери “журналистът “ Николай Бареков, финансиран от един банкер, който по-късно си призна за похарчените милиони ( сякаш пристаналите на Бареков не знаеха на чия хранилка отиват!).

Трябваше журналистите да не позволяват при всяка смяна на собствеността в медиите да ги ползват за “каузи”, обратни на онези, за които ги караха да работят безропотно само ден по-рано.

Трябваше поне да има малко срам у онези, наричащи себе си журналисти, които се солидаризираха ентусиазирано с репресиите на властта срещу техни колеги и обслужиха с езика си по този начин властници, като Първанов, на чиято трапеза най-буквално плюскаха по самолети и екзотични воаяжи от Латинска Америка, до Югоизточна Азия.

Трябваше журналистите да се солидаризират с един политик, макар и да се казва Доган, когато в изблик на гняв разкри поне един дългогодишно подкупван журналист, макар и Доган да използва прозрачния като бельо псевдоним “Мадам В” за обекта на своето писмо, разпространено на 25 март 2010 г. официално от пресофиса на ДПС. Вместо това на “Мадам В” и до днес не могат да й се нарадват не само наемателите на нейните услуги в същата тази преса, но и домакините на телевизионните студиа.

Трябваше да не позволяват на тясно свързаното с Русия ядрено лоби да ги товари  за своя сметка на  самолет за пътешествия чак до Китай, за да пишат после под индиго каква прекрасна гледка е работещата ядрена централа, построена там от Русия с явната препоръка същата красота да се случи и у нас в Белене.

Трябваше да не правят хвалебствени документални филми за нашия колониален душманин “Газпром” ( за което после да бъдат награждавани в днешния парламент с депутатски пост).

Трябваше да не си траят, когато премиерът Борисов вкупом ги обиждаше на пуйки ( и дори имитираше пред микрофоните и камерите как крякакт), но вместо това му се радваха на подигравките. На същия бабаит, облечен във власт, не трябваше да му позволяват да се гаври с тях, когато им даваше да му пипнат мускулите.

Трябваше да протестрат срещу превръщането на срещата на еврокомисар Нели Крус в София на 20 септември 2012 г. в добре организиран от властта фарс. Предполагаше се тя да говори с български журналисти, които поискаха от нея това с писмо. Вместо това се получи шоу на нахалните медийни началници, насядали на първия ред.Инициаторите за срещата практически бяха изтикани като правостоящи, пред новите “правоимащи” да се разпорждат в медиите у нас, а думата беше давана на избирателно посочени от тайните организатори “говорители” на българската журналистика, като Блъсков и подобните му.

Трябваше…Обаче вместо това, нищо подобно ( и много още) не се случи. А сега какво се е случило, че изведнъж да поседнем на столчета пред властта, след като сме клечали толкова дълго наведени пред нея?

Пропуснатите ползи, като посочените по-горе,  не могат да бъдат компенсирани с клечане пред МС.

Share on Facebook