И като се почнаха едни избори, та цяла година. Тамън се запролети и отидохме до урните, първият път. Избрахме, каквото избрахме, но не се харесахме нещо, та решихме да повторим, потретим, та чак и две в едно отнесохме - да ни държи влага и да се знае: Българин в ръце няма да се хване, той или ще вика с все гърло Неволята, или ще чака богопомазани месии да ни оправят.

Колко още трябва да я играем тази политическа Копаница (Царя, Б.Б., Славчо, Харвардци) та да узреем най-накрая, че празен чек се не подписва и даром доверие никому се не дава…

И колкото и пъти да се взирахме в машината, а някъде и в бюлетината, толкова пъти все грешни избори правихме и все не откривахме кой да ни оправи - ГЕРБ не можа, то и никой не ги пожела, Слави го пожелаха отвсякъде, но той не рачи да се даде. ИТН имало принципи, виждания и т.н. си остана. После настана една бурна Facebook любов към двама министри от служебния кабинет на президента, ма то такава любов, че чак партия си спретнаха от нищото и взеха, че след два месеца спечелиха… нещото.

А българинът толкова му писна, че даже не отиде да гласува, не че за гъби отиде, остана си вкъщи, за да гледа тв сеир и да цъка с език: И какво сега? Те ли ще са? А в социалните мрежи като от порой заваляха коментарите за "простия народ", който не отишъл да решава съдбата на държавата.

Вероятно в тази теза има известна истина – разбира се, че трябва да се гласува, но никой не иска да си даде сметка (да, неприятно е за констатация), че негласувалите дават ясен сигнал към всички партии и кандидати, защото именно негласуването, а не избирането на формалната опция "Не подкрепям никого", е истинският наказателен вот към партиите и политиците ни.

Така за три избора тази година България сътворихме истински прецедент – три различни формации спечелиха трите парламентарни вота. Това показва само едно – огромна част от българите толкова не вярват вече на своите политици, че просто залитат през 3-4 месеца от една партия в друга. И 100 дни по-късно вече не й вярват. Даже вече никой не се интересува коя партия е лява, коя дясна... Голяма част просто отиват до урните да изметат предните и да ги заменят с нещо ново. Но най-голямата част – те просто не отиват вече да гласуват.

А и трите избора един след друг е един абсурден световен рекорд, за който няма награда. При това този рекорд е не само безсмислен, но и като цяло вреден, защото подрива доверието в парламентарната демокрация.

Парадоксът сега – имаме кабинет, избран от 4 партии, като три останаха в опозиция. Чак не ми се смята с колко процента е избран, след като до урните отидоха по-малко от 40% от избирателите, но правителството се случи, с обещания за 4-годишен мандат, нещо, което май и те не го вярват много-много. Иначе другото сме го играли вече - нови предсрочни парламентарни избори.

Доколко стабилно и дълговечно обаче ще бъде това парламентарно мнозинство и излъченото от него правителство? Ще бъде ли то в състояние да започне и да осъществи необходимите реформи? Какви ще са шансовете на реалната, необратима промяна, за която те се борят за България? Струва ми се, че засега отговорите на тези въпроси не са много оптимистични. Тук хубавите неща стават много бавно. А и няма никакви гаранции, че изобщо стават.

А в настоящата ни политическа трагикомедия е така - миналата година имахме протести, които бяха въведение в партийната драма, имахме завръзка с три вота, последва кулминацията с президентския избор и сега ни предстои развръзката с кабинета, министрите и програмата му. Вероятно след това ще имаме време за епилог. Какъв ли ще е той, дано не е само на гърба на изстрадалия българин, който потроши стотици милиони, за да гласува. А пък засега полза от това – йок! Най-много да си изядем... бюлетините.