Един от най-трудните и емблематични периоди в Русия е началото на 20 век. Време, белязано от масови репресии, както и от Великата отечествена война. Тогава се появява и ГУЛАГ, или Главното управление на наказателните лагери. 

ГУЛАГ започва да функционира през 1930 година, като включва в себе си 16 лагера. По информация от различни източници в тях са попаднали между 6 и 30 милиона души, които трябвало да извършват принудителен труд. 

Историята на т.нар. "изправителни лагери" започва още през 1918 година. Тогава водачът на болшевиките Владимир Ленин нарежда "ненадеждните елементи" да се затварят в лагери, тъй като се смятали за врагове на революцията. Така още на следващата година се появява първия концлагер. Той се намира в манастир на остров Соловки. Две години по-късно лагерите стават 84, а целта им е да "превъзпитават" изпратените там хора. 

След смъртта на Ленин неговият наследник Йосиф Сталин има ново виждане за лагерите. Чрез тях трябва да се ускори индустриализацията на база принудителен труд. И така през 30-те години на 20-и век ГУЛАГ заема централно място в икономиката на СССР. Там се добиват злато, въглища, дървесина, строеж на заводи, пътища. В лагерите има работа за хора от всички сфери на икономиката и стопанството. 

По-късно започва намаляването на затворниците. Усеща се неефективността на ГУЛАГ в икомически план. Наследниците на Сталин признават частично несправедливия характер на системата за принудителен труд, но лагерите не изчезват напълно. 

През 70-те и 80-те години се използват за новото поколение врагове на СССР, дисиденти, националисти и криминални престъпници и темата намира широк отзвук в международни организации за човешки права. Постепенно лагерите започват да имат своя роля в дипломацията на Студената война.  Дълги години след смъртта на Сталин лагерите започват да се премахват, хората се опитват да ги напуснат възможно най-скоро. Много проекти, които отнемат хиляди животи, са изоставени и се разпадат. Доказателствата за тази тъмна ера обаче са живи и до днес,  пише "Труд".

Трудовата колония със строг режим в село Кучино, Пермска област, съществува до 1988 година. По времето на ГУЛАГ тук са изпращани осъдени служители на реда, а след това – т.нар. политически затворници. Неофициалното име "Перм-36" се появява през 70-те години, когато институцията получава обозначението ВС-389/36.

Шест години след затварянето на бившата колония е открит Мемориален музей на историята на политическите репресии „Перм-36“. Рушащите се  казарми са възстановени и в тях са поставени експонати от лагера. Рухналите огради, кули, сигнални и предупредителни конструкции, инженерни комуникации са възстановени. През 2004 г. Световният фонд за паметниците включва „Перм-36“ в списъка със 100 специално защитени паметника на световната култура. Сега обаче музеят е на път да бъде затворен - поради недостатъчно финансиране и протести на комунистите.

На река Колима, на 300 километра от Магадан, са запазени доста дървени сгради. Това е бившият лагер за осъдени „Днепровски“. През 20-те години тук е открито голямо находище на калай и особено опасни престъпници са изпращани на работа. Освен съветски граждани, финландци, японци, гърци, унгарци и сърби изкупуват вината си в мината. Можете да си представите условията, в които трябва да работят: през лятото температурата достига до 40 градуса, а през зимата - до минус 60.

Из мемоарите на затворника Пепеляев: „Работихме на две смени, по 12 часа на ден, седем дни в седмицата. Обядът беше докарван на място и включваше 0,5 литра супа (вода със зеле), 200 грама овесена каша и 300 грама хляб. Разбира се, по-лесно е да се работи през деня. От нощната смяна, докато стигнете до зоната, докато закусвате, да поспите – вече е обяд, лягате - проверка, след това вечеряте и - на работа."

Печално известна е изоставената магистрала от 1600 километра, водеща от Магадан до Якутск. Строителството на пътя започва през 1932 година. Десетки хиляди хора участващи в изграждането на трасето загиват там, погребани точно до пътното платно. Поне 25 души умират всеки ден по време на строителството. Поради тази причина трасето получава прякора „пътят на костите“. Общо около 800 хиляди души преминават през него. С изграждането на федералната магистрала „Колима“ старият път е изоставен. И до днес по него се намират човешки останки.

Карагандинският принудителен трудов лагер в Казахстан действа от 1930 до 1959 г. и заема огромна площ: около 300 километра от север на юг и 200 от изток на запад. Всички местни жители са депортирани предварително и са допуснати до необработваемите държавни земи едва в началото на 50-те години. Според съобщенията те активно съдействат за издирването и задържането на бегълците.

На територията на лагера има седем отделни селища, в които живеят общо над 20 хиляди затворници. Администрацията на лагера се намира в село Долинка. Преди няколко години в тази сграда е открит музей в памет на жертвите на политически репресии и пред нея е издигнат паметник.

Манастирският затвор на територията на Соловецките острови се появява в началото на 18 век. Тук свещеници, еретици и сектанти, които не се подчиняват на волята на суверена, са държани в изолация. През 1923 г., когато Държавната политическа администрация при НКВД решава да разшири мрежата от северни лагери със специално предназначение (СЛОН), на Соловецки се появява една от най-големите поправителни институции в СССР.

Броят на затворниците (предимно осъдени за тежки престъпления) нараства значително всяка година. От 2,5 хиляди през 1923 г. до над 71 хиляди към 1930 година. Цялото имущество на Соловецкия манастир е прехвърлено в полза на лагера. Но през 1933 г. той е разформирован. Днес тук се намира само реставрираният манастир.