ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „КАРАВЕЛОВ“

21.10. – 30.10.1987 г., преход Хайфонг – Хънгнам (КНДР) рейда

Не е добра метеопрогнозата, особено за кораб под баласт, но това са реалностите. Едва навлезли в ритъма на ходова вахта, изневери техническият шанс. Блок в охлаждането, носовият коридорен лагер вдигна 80 градуса. Още не сме в открити води, хвърляме котва близо до един от многобройните острови. Ремонтът се попроточи, наложи се фитерите да вдигат пушилка с електрожен. Тръгваме, но просто не е възможно след Червената река във Виетнам да не ни се случва черна работа. Охладителите на дизел генераторите едва дишат, от тук до бляк аут разстоянието не е крачка, а педя. На таблото се появява предупредителният оранж, веднага след това светва блокиращото червено и генераторът е извън паралел.

Шлагерната тема СПИН до прибирането ни в България няма как да загуби актуалност, а екипажът получава шокиращи новини. Според писмо до машинния боцман, още двама от завърналите се са дали положителен тест. Единият не издържа психологическия натиск, инфаркт и летален край. Аутопсията отрича СПИН. Във високодецибелните разисквания няма как да се промъкне притеснение, че около Филипините вече бушува тайфунът Лин. Забавянето поради ремонтни работи май няма да позволи да избягаме и да го оставим зад кърмата, изглежда ще се напъхаме в чувала тъкмо в теснотията на Тайванския пролив.

Две последователни големи вълни разтресоха корпуса, в отговор машината изръмжа. Все по-често корабът потреперва като торпилиран. Според китайската телевизия, Лин ще покрие цялата територия на Тайван и значителни части от континентален Китай. Ние сме по средата и не можем да се измъкнем към Източнокитайско море. От синия цвят на морето не остана нищо, бели гриви и гребени на вълните са играчка на тайфуна. Скоростта падна драстично, вече едва се влачим с един възел. Бие право по носа и това е единственото предимство.

Лин вилнее. Машината се труди на почетните 80 оборота в минута но на практика сме без ход. На мостика правили опит да измерят силата на вятъра, но анемометърът се потрошил и разпилял на  парчета. За първи път от началото на рейса сме на двойна вахта. Механикът не мърда от пулта, а двама мотористи сновем от механизъм на механизъм. Придвижването не е лесно, заседяваме се под мощните вентилаторни струи, а в поддържането на равновесие ръцете вършат повече работа от краката. Съвсем овреме хванахме скъсана тръба на мазутен сепаратор и се отървахме само с  микроразлив. А вахтата преди нас аварийно е запушвала с азбест колектора на дизел генератор 1, трето движение. Като рояк из машинното отделение се разхвърчали искри, само пожар ни липсва в такова време. Поради вибрациите на таблото в централния пулт постоянно валят аварийни сигнали. Няма измъкване от Тайванския пролив, нищо не можем да направим, освен да чакаме халата да се укроти.

Изглежда, започва леко да пада. Все още от време на време носовата турбина хърка, но винтът все по-рядко се показва над водата. Според третия помощник снощи през неговата вахта положението на кораба е било критично. Изтърван на борд  при пълен десен продължава да се движи наляво. Паника. За първи път виждам капитана с бяла риза. Успокоен, спи на мостика, по-блед от ризата. Днес трябва да сме благодарни, че сме още живи, с интонация на свещеник произнася третият помощник. Владик, отвърнах му кротко, ако бяхме тръгнали на път с железница, постоянно щяхме да слушаме тракането на колелетата. В океана шетат тайфуни, но както видя, Лин не можа да ни изкара от релсите. А ти не видя ли, че корабът загребваше вода с кърмата, нещо, което би отписало всеки ветроход? Видях, разбира се, но Добчо в най-тежкото време слизаше на вахта в машинното отделение с кучето Майк.

Съжалих за приказките си. Трябваше да кажа на момчето нещо в стил героика.

Вторият механик обяви бутилка бяло вино премия за вахтата, която първа измине 40 мили. Което е нищо при нормални условия. Във вахтения журнал често се вписват 360 мили, преплавани за денонощието, на няколко пъти през рейса сме прехвърляли 400, но тайфунът ни свали на 45 – 50, колкото да поддържаме курс срещу вълната. Вероятно са ни трябвали 7-8 часа ход по 15 възла, за да избегнем хватката на Лин, но аварийните стопове ни забавиха. Сега вече нито следа от тайфуна, море 2-3 бала, но в проблем се превръщат сантините. Задръстени филтри, неотварящи се клапани, а палубна команда има малко време да подготви хамбарите за приемане на клинкер. И друг проблем – лесно решим, но неприятно изненадващ. Към Японско море температурата на водата направо се срути: 18 – 14 – 5 градуса. Гледаме с невярващи очи показанията на термометрите и постоянно затваряме кранове. Краят на октомври е, все пак, макар далеч на север, откъм Беринговия проток нахлуват води от ледовития океан. Успях да зърна брега на Япония на траверс от около 14 – 15 мили, но сега Страната на изгряващото слънце няма да ни стопли.

На рейда Хънгнам ни чака кораб „Гео Милев“. Неговият екипаж идва от България и е на 39-я ден, ние караме 195-я. В лодката, с която ги атакуваме, не мога да позная момчетата. Фланели, якета, шапки, ръкавици. Аз самият се видях в чудо, докато се сетя къде в каютата да намеря чорапи след половин година на босо. „Обрахме“ камбуза на съотечествениците. Беше ми смешно после да слушам тюхкането на домакина (интендант в екипажния списък), че забравил да поиска макарони. „Любимата“ ми неделна закуска, която задължително пропускам. Но, след като разлистих вестниците с дати на издаване преди повече от месец и половина, като че ли щях да предпочета макароните. За компенсация си припомних отдавна забравения вкус на кисело мляко.

Обаче на кърмата вятърът пълни ноздрите с мирис на сяра. Недалечният бряг събира вежди в планинска верига, под неголям по площ смог личи промишлена дейност. Хънгнам – на брега на Японско море. Не съвсем отдавна попаднах в перуанския порт Ило далеч на запад, ето ме сега далеч на изток. Ило и Хънгнам не са пристанищата на мечтите ми, такъв е жребият на товарооборота. Хамбарите са готови да приемат хиляди тонове клинкер, а в себе си отварям още по-голямо по обем любопитство. За КНДР (Северна Корея) е малко да се каже, че е странна страна. Да видим.

31.10. – 13.11.1987 г., Хънгнам – кея.

Дъждът спира и веднага се лишаваме от преимуществото му. Истински подвиг е да си покажеш носа навън, но не поради хапливата есен в края на октомври. Пушилка, палубата, особено към кърмата, е покрита със „сняг“ от клинкер. Долу на кея трополи маневра с жп вагони. Някаква проволка закачи постовата будка и я събори, заедно с войника в нея. Малка суматоха, измъкват момчето, един от докерите му налага фуражката, друг му подава оръжието, трети го отупва от прахоляка. Гледка за усмивка.

Първият помощник капитан пожела игра с открити карти и на контролата предупреди, че двама души от екипажа всъщност са кадрови журналисти, които са на борда по правилото „временна месторабота за еднократен рейс“. Желателен е открит достъп до информация за страната, среща с колеги, посещения на културо-исторически и социални обекти, освен позволената на моряците разходка до „Интера“ в района на пристанището, където има местна ракия със змийче в бутилката и тризвезден арменски коняк.

Буквално след часове, при първия ни опит да посетим моряшкия клуб ни пресрещнаха двама мъже между 55-те и 60-те години, единият от които със съвсем сносен руски, представиха се като служители на шипшандлера и ни поканиха да се отбием при тях на почерпка „по солдатски“. Стана много приятна среща, като между стари приятели. Въпреки че сложиха на масата  ябълки и круши, по-добри от австралийските и калифорнийските, все пак предпочетохме коняк „Арарат“. Не броих колко бяха задължителните тостове за здравето и дружбата между Ким Ир Сен и Тодор Живков, вървят с добрия коняк. И какво от това, че домакините ни най-вероятно са ченгета, след като не на края на Азия, а в това кътче сякаш извън света, ще те посрещнат човешки с питие, плод, цигара и раздумка, а накрая ще ти напълнят торбата с круши и ябълки, както в наше село. Върнах се към един от най-ранните си детски спомени. По време на корейската война между Севера и Юга (1950-1953 г.) в България имаше акция за събиране на помощи в подкрепа приятелския Север и моите родители съблякоха от гърба ми бяло заешко кожухче. Дали съм стоплил корейско дете, няма как да зная, но и споменът, и срещата „по солдатски“ ми бяха повече от приятни.

Разбира се, че поканихме корейците да ни гостуват на кораба, но ответна среща не се състоя.

 

Това са записки в дневници, водени 3414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 рейса най-дългият е 291 дни,  а най-краткият  - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото битие на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.

Нейко ДАМЯНОВ