ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „КАРАВЕЛОВ“

13.05.1987 г., порт Каошунг - кея 

С опнати нерви качая мазут в отстойна цистерна – хем да е догоре, хем да не прелее. Днес съм вързан за кораба – 24-часово дежурство, което не означава, че не мога да си подам носа извън машинното отделение.

В организацията на работа виждам една особеност – докерите на борда и на кея са доста повече, отколкото в световни пристанища като Ротердам и Анверс. И една слабост – не ги бива като кранисти, които боравят с корабната техника. Направо одраха боята на десния борд и люковите закрития на хамбарите. Ако бяхме някъде на запад, където работят с пристанищните съоръжение, досега щяхме да сме отплавали. Контактите екипаж – докери са почти нулеви. Служебно се ползва посредничеството на агента, местен човек. Освен него, никой друг не говори езика на морето – английски. Какъв английски и какви докери, тук даже таксиметровите шофьори не знаят популярната дума „център“ – независимо от произношението това е просто центърът на града. Не практикуват японските поклони, но излъчват учтивост. Нищо от корабното имущество не изчезна.

14.05.1987 г. Никой от екипажа не съжалява за краткия престой в Тайван – скъпичко ни идва. От моя гледна точка единствената ми екстра е таксито. Сравнително евтино и достъпно. Почти като  френски филм с кадри от Париж, но дори не е необходимо да вдигаш ръка. В лицеизраза и погледа човекът зад волана вече е познал клиента.

Днес триото включва четвъртият механик Марин, младо момче, вуйчо (помполитът), който прави почетен рейс преди пенсиониране, и наша скромност на Христова възраст. Пасваме си идеално. Решаваме да видим нещо по-встрани от центъра. Пресичаме лъскаво-активна жп линия, плътно обсадена от бедняшки жилища. Решетки по прозорците и гора от телевизионни антени. Разминаваме се с дружелюбно настроени кучета. Внезапно ни нападат млади момичета. Влак да беше ни връхлетял, по-малка щеше да е изненадата. Веднага се досещам какво означава усмивката и докосването по носа. И за да няма евроазиатско недоразумение, следва нахален жест към едно деликатно място. Не мога да зная какъв е мащабът на кварталната проституция, нито каква е цената, но дрогериите наоколо показват с цветни и черно-бели фотоси популярните венерически поражения.

На официалния пазар за купена любов нещата са ясни. Пред хотел агиттабла показват интериора – вана за двама с форма на сърце. Срещу 100 щатски долара за един час. А входът към приземието сякаш води към бар. Храбро тръгваме надолу. Стоп! Две жени посрещат с отворени кутии луксозни цигари. Във фоайето са строени поне две дузини  момичета в строг дрескод – черна пола, бяла блуза. Войнишки кръгом и се измъкваме невредими.

Има на какво да се диви човек в град с 1,5 милиона население. Атракциони над водни площи, многоетажни кули, огромни дракони, изящни мозайки, мраморни стъпала и пътеки – всичко дъхти на чистота и море… Скромен постамент, върху който в естествен ръст е стъпила бронзовата фигура на Чан Кай ши. Няма ги величествените паметници на конници, характерни за Европа и Латинска Америка, струва ми се, че тук човекът не се вписва в монументалната памет. Автомобилите са със 7-цифрени номера, може би толкова са и върху светещо белите блузи на униформените ученички със семпли поли в черно, тъмносиво или кафяво. Спретната младеж без намек за екстравагантност в облекло и поведение, без публични прояви на интимност с европейски волности. Но в този град има един откровен нахал – мотоциклетът. Безкрайно дълга и тясна пазарна улица с  какви ли не стоки и ухания, а сред минувачите ловко и почти безшумно се провират мотоциклетисти. Често се срещат и безпардонно паркирани возила тъкмо в средата на теснотията. В буквалния смисъл. Ако всички тук едновременно застанат с ръце на хълбок и изкрещят своята заявка за присъствие, това би дало представа за свършека на света…

Уж влизаме на кафе или бира, все пак това очакваме на 16-я етаж, но попадаме в дискотека. Цветомузика, модерни танци, децибели по евроамерикански. Веднага срещу 10 долара ни предлагат момичета за танцуване и никакви волности. Нямаме сделка, но да поседнем и погледаме – може. Да, здрава и в развлеченията си младеж, която танцува стилно, школувано, даже професионално от модерния ритъм до танго и валс.

Очарователно момиче, на което липсват само 10 сантиметра бедра, за да бъде конкуренция на участничките в конкурса „Мис свят“. Чурулика нещо насреща ни, много приятно, но понятно колкото славеевите трели. Аха, кани ни да се отбием в барчето. И още преди поръчаната тайванска бира, получаване прохладни и влажни ароматизирани кърпи за лице и ръце. Това предразполага да поискаме и гамбари. Изненадващо пада и езиковата бариера – младежи на съседна маса говорят английски. Китайци от Сингапур. Интелигентни момчета, даже единият от тях знае за България и София. Иначе тук се идентифицираме не със страна, а с континент. Европа и толкоз.

Време е да се връщаме на българска територия – кораба, но срещаме група от екипажа, която също като нас излиза от заведение. Третият помощник Владик през смях ни разказва как сервитьорките се превиват от кикотене, като ги гледат как се хранят с пръчици. Нашите искат сол, носят им дузина подправки, моряците помирисват и отхвърлят, докато попаднат на натриев хлорид. Следват нескончаеми извинения за недоразумението. Но темата за кулинарни подвизи мигновено секва, след като става ясно, че вече е известна важната новина. Кораб „Ботев“ получава направление Нагоя-Шанхай-Варна, а ние ще вземем от Банкок пълен товар ориз за Сирия. Което означава и междинно спиране в Сингапур. Ех, Владик, имаш такава информация, а ни занимаваш с пръчици.

На пристанищния портал полицай занича в паспортите ни, а до него стои войник със затъкнат щик на пушката. Застоявам се пред булба на кораба, неестествено щръкнал над водата. Почти готови сме за отплаване. В този миг ме напуска чувството, че съм на края на света. Да съм българин, да съм моряк и да съм тук, това е част от естеството на нещата.

ПП В дневника си съм записал: „Докерите се докачат, ако ги наричат китайци, предпочитат географското понятие тайванци и дори смятат, че Тайван е резерват на китайския начин на живот.“ Официален Пекин винаги е бил на различно мнение и не крие намерения да приобщи острова към континенталната част на страната. Тайван принадлежи на веригата вулканични острови – от Нова Гвинея до Курилските, и представлява своеобразен кораб. Макар в микроразмери, островът приближава материка. Дали геологическите процеси не са за предпочитане пред геостратегически цели?

Нейко ДАМЯНОВ