Не знам дали този въпрос не е риторичен. И не, че няма отговор. Отговор има, а в риторичния въпрос той се съдържа в самия въпрос.

 

Има ли сърце българската Темида? Това питане възникна у мен след изчитането на първа инстанция на присъдата на 26-годишния Любомир Трайков, който в пияно състояние и под въздействието на наркотичини вещества, уби трима души в катастрофа миналата година. Три човешки живота останаха размазани под ламарините, заради безотговорността на този младеж. И пак заради нея бяха белязани животите на техните близки. Мечтите, радостта, любовта, бъдещето, бяха разсечени като с бръснач от една летяща с бясна скорост луксозна лимузина.

 

Темида винаги е с вързани очи. Според митологията това е така, за да може безпристрастно да отсъжда. Често обаче у нас нашата Темида отсъжда някакви странни решения. Защото освен очи ѝ, вързани са и очите на съдиите, които правораздават от нейно име. Но в цитирания случай е вързано и сърцето на българската Темида, а това неминуемо води и до заключението, че са вързани сърцата на тези, които въздават правосъдие – пак от нейно име. Но възниква и още едно, по-страшно питане – имат ли изобщо – и Темида, и раздаващите справедливост от нейно име – сърца?

 

4 години зад решетките за три отнети живота, шест години без книжка и 2241 лева възстановяване на направени съдебни разходи. Това чуха в съдебната зала Любомир Трайков и близките на загиналите в катастрофата, причинена от него. За един живот му се полага наказание от 1 година и 4 месеца. На толкова е оценено човешкото съществуване от родната Темида. И веднага последва оправданието, че съдът е бил принуден да вземе такова решение, защото виновният се признал за виновен. Интересно, че в дните след инцидента той не се признаваше за такъв, а дори се опита да си купи тая невиновност с 3000 лева...

 

Пиеш, взимаш някакви наркотици, мяташ се на колата, настъпваш газта и политаш из улиците. Блъскаш се, убиваш и ти се разминава. Защото (уж) си признал вината си. Да, тази присъда е разминаване. С всичко. И с морала, и с отговорността, и със съвестта. А тия последните са чужди и непонятни на българската Темида. Вече не е важно дали сърцето й е вързано или развързано. Дори и риторичен, този въпрос намери своя отговор – българската Темида няма сърце. За нея хората са жертви. Няма и морал – за нея да убиеш и да не наложиш тежко наказание на убиеца, е нещо в реда на нещата. Няма и отговорност – с тази присъда тя насърчава безотговорните водачи на пътя да сеят смърт. Няма и съвест – за нея човешкият живот не струва нищо. Може би в най-лошия случай 1 година и 4 месеца.