ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „КАРАВЕЛОВ“

31.10. – 13.11.1987 г., Хънгнам – кея

Намираме се в северната част на Корейския полуостров на брега на Японско море. Град Хамхън е административен център на Южната провинция, заедно с аванпорта Хънгнам образува важен промишлен възел. С първия помощник тръгваме да видим нещата, които няма как да бъдат забелязани от кораба. Това, разбира се, не е солова акция, домакините са ни осигурили микробус с шофьор и трима придружаващи.

Мислех, че големият ми проблем ще бъде да крия ироничната си усмивка, когато местните през няколко думи споменаван великия вожд (баща) и любимия ръководител (син). Нищо подобно, след няколко повторения свикваш и започваш да приемаш скандирането като част от естеството на нещата. Култ без граници. Сред водоскоци, декоративна растителност и ефектни осветителни тела мълчим в подножието на величествен пиедестал. „Историческото място“ представлява хълм, получен след 300 000  кубически метра насипни работи. Египетски труд, но статуята ми изглежда по-непонятна от фараоните.

Вече сме в машиностроителен завод, започнал след войната между Севера и Юга (1950 - 1953 г.) с производство на котли за варене на ориз. Вече е предприятие с около 20 000 работници и напълно изчерпани възможности за екстензивно развитие. Над 70 на сто от оборудването е корейска марка, свежо физически и морално остаряло. Все още залагат на голямото, тежкото, емко на материали и енергия, макар че говорят за нови технологии и стругове с цифрово-програмно управление. Радват се, че производителността е 1100 пъти по-висока, отколкото до освобождение от японско иго (август 1945 г.), обаче това не е мярка за съотнасяне със света, а за самооценка.

Градският културен дом. Блестящи мраморни стъпала и площадки, прекрасна зала, дъхти чистота и ухание на живи цветя. Стъпките ми потъват в дебел килим с площ поне половин декар. Такъв в България няма. С изненада узнавам, че всеки завод в КНДР има свой културен дом. И всеки владее поне един музикален инструмент. Счита се, че без самодейността, директорът, ръководителят, се откъсва от масите. С музиката човек не старее, усмихва се възрастният ни водач, вади от джоб устна хармоника и подхваща игрив мотив. Също се усмихвам, но скептикът в мен се въси, струва ми се, че музикално профилираната самодейност по-скоро прилича на колективна маршировка.

Приятно впечатление ми направи посещението в многофункционално училище. Двеста преподаватели посвещават 400 възпитаници в тайните на хореографията, изобразителното изкуство, приложните занаяти, търговското аранжьорство… музикален и певчески профил. Демонстрират ни изпълнение на каякъм – струнен инструмент, после на цътте – тип флейта. А ансамбловият национален танц вече е на толкова високо професионално ниво, че би могъл да предизвиква аплодисменти от световни сцени. Всичко това под надзора на великия вожд, чийто портрет е във всяка стая с подложка под горната рамка, за да се наклони няколко градуса  напред и да не те изпуска от поглед. Многолюден училищен двор, момчетата играят несръчен волейбол, което не пречи на момичетата да изригват стадионен възторг. Като навсякъде по света. Само че децата са с обикновени гуменки и ватирани дрешки в напредващата есен и това не е спортно, а всекидневно облекло. При такава гледка мраморът в културния дом ми прилича на инвестиция в не съвсем правилна посока.

Град с образцов обществен порядък. Многолюдни улици, препълнени тролейбуси и опашки по спирките. Млади и хубави момичета за регулировчици, доста велосипеди край тях и редки леки коли. Жени носят вързопи на глава и дребни деца на гръб. Преобладава средноетажно типово строителство. Тук-там има и оригинални сгради, в които доминира алуминият, личи и азиатският стил. От обикновен магазин нямам впечатления, но по моя молба посетихме тип кореком. Страната има огромна емиграция в Япония и на Запад, изпратената на близки и приятели валута може да се похарчи само тук при строги правила. Мишо Градското ме помоли да му купя два картона „Бенсън“, каквито няма в пристанищния моряшки клуб. Бях много ядосан на себе си, след като се прибрах на кораба, а цигарите забравих в микробуса. Сутринта бях на вахта 08 – 12 и още към 09,30  първият помощник ми позвъни, че двата картона вече са при него.

По обед, докато доволен прибирах „стоката“, първият помощник ми развали настроението. Не можем да пропуснем 70-годишнината на Великия октомври, общокорабно събрание, слово, празничен обяд… Помоли ме да се заема с доклада, на което реагирах като ужилен и си позволих да употребя флотското прозвище на политическите офицери:

- Вуйчо, на мене дежурно-вахтената служба ми отнема много време и енергия. Това е кръгла годишнина, не става с 5-6 изречения експромпто. Трябва да помисля и да напиша няколко страници, което означава да свърша точно твоята работа.

- Така е, моето момче, но след като се приберемq на мене ми предстои да се пенсионирам, а ти не бива да забравяш буквите.

Обичайната добродушна усмивка. Отстъпих.

Екипажът получи неочаквано предложение за стоматологична помощ. Едва ли има моряк без кариес след половин година на кораба. Така с едната група от 12 души попаднах в зъболекарски кабинет. Като заведение – второразредно, но техниката е японска, а стоматоложката – виртуоз. За около три часа и половина „стегна“ цялата група, при това без да подвие крак. При това безплатно. Общуването ни развесели истински. Тук пристанищният английски не върши никаква работа, употребява се някакъв далекоизточен руски. Трябва и интуиция, за да разбереш, че Тиматар означава покана Димитър да влезе в кабинета.

Откри се възможност да пътуваме с влак до Пхенян. Изпитах неудобство да заприличам на турист и някой друг да върши работата ми на кораба. Първият помощник замина сам и се върна възхитен от хигиената и културата на обслужване. След контактите си с дипломати от българското посолство разказа интересни и смущаващи неща. Корейците не плащат данъци. Живеят скромно в държавни жилища. Отоплението е подово – спят на татами на пода. Ако бързаш с настаняването, можеш сам да си построиш жилището, дават ти материалите, но собствеността си остава държавна. Работникът в завод може да напусне, но веднага трябва да освободи жилището, а децата му да напуснат училището – всичко е на предприятието, т.е. на държавата. Губи и право на купони. Не можеш да си купиш или абонираш за вестник – на работното място ще ти дадат да надникнеш в „Нодон Синмун“. Ако едно семейство желае друго семейство от съседен етаж да му гостува, трябва разрешението на домоуправителя. По празниците раздават безплатно алкохол за домашна консумация, но за пиянство и дума не може да става. Поддържането на обществен ред не се нуждае от организация и агитация: сутрин изчезват следите от есенния листопад, не остава следа по тротоарите след обилен снеговалеж. Изявите на личността се разтварят в колективните форми.

Вечер моряшкият салет е кошер, клуб или кафене. Телевизията е толкова еднотипно невъзможна, че момчетата предпочитат познатите до втръсване видеофилми, просто си подхвърлят карти или с голяма охота правят стадионна публика около двойките на табла. И това са хора, петимни за бряг, които стоят на кораба, сякаш са на котва край джунглите на Борнео.

Вятърът духа в благоприятна посока и разрежда миризмата на амоняк и сяра. Според палубна команда остават още четири вагона и товаренето ще приключи. Тъкмо сега порталният кран засича. Навръх товарната стрела – височина около 30 метра, се е покатерил кранистът. Стъпил на цилиндрична опора упорито освобождава захапаната проволка. Да ти настръхне косата като го гледаш как виси без обезопасителни средства. На зная доколко в подобно безразсъдство се смесват националното и азиатското, но съм слисан от безценицата на живота. Долу, на кея, постовите войници се сменят с церемониал, сякаш не охраняват кораб, а са почетен караул пред мавзолей.

Не – никъде другаде по света не съм се чувствал толкова много чужденец, колкото в северната част на Корейския полуостров.

PS След време попаднах с кораб в южната част – Република Корея, този миниатюр на Япония. Вече четвърто десетилетие тече след обединението на Западна и Източна Германия през 1990 г., а двете части още не са синхронизирани. Все някога статуите на велики вождове ще станат излишни, ще падне политическата граница между корейския север и юг. Не ми достига въображение как ще се обединят двете половини на народ с еднаква кръв, но отдалечени ментално една от друга на светлинни години. 

Нейко ДАМЯНОВ