Разказът на Letiashtata Kozzila Erato за 15-ти септември.

„Първи истински учебен ден. Как тичаше към училище. Едвам държеше ръката си в моята. Каза ми, че е сънувала, че ходи на училище и е страхотно. 
На входа на сградата се отскубна, шмугна се по коридора и дори не се обърна.
А аз само гледах след гърба ѝ, докато майките ме бутаха (защото бях запречила пътя като говедо) и сълзите тръгнаха.
Тя не знае колко са зли хората. Колко са зли и надменни и жестоки. Колко са дребнави, как презират и ненавиждат дори само ако имаш някое малко отклонение от нормата.
Колко са страшни малките момиченца с фибички на сърчица, научени да бъдат мъчителки. Тя не знае нищо.
Исках да почна да викам след нея "ВЪРНИ СЕ, ТИ НИЩО НЕ ЗНАЕШ. ТАМ Е ТОЛКОВА СТРАШНО."
Вместо това седнах на една пейка и плаках като луда за всичко страшно, което може да се случи. И плаках за всички неразумни хора, които ще бъдат разчекнати, оскубани, унищожени и опустошени само ако разбера, че са били жестоки с моя малък розов герой.“