Треньорите, които...

Треньор сам на себе си, алпинистът Сандю Бешев направи блестяща кариера СНИМКИ

GlasNews.bg 17:00 14.02.21 0 40618

„Стоте треньори на Пловдив“ е поклон пред педагозите, които създадоха галактика от спортни звезди. Те преподаваха универсалния шампионски език, чрез който стотици милиони узнаха, че има на света Пловдив и България.

Книгата излезе от печат в началото на декември, но лятното пожелание на кмета на града премиерата да се състои в навечерието на Коледа в условията на ковид пандемия нямаше как да се случи.

Поредицата, която започнахме в Glas.bg, е своеобразна електронна премиера. Тук националният и световният GLAS звучат в дует. В продължение на няколко седмици ще ви представяме тези, които като че ли винаги са оставали някак встрани от светлината на прожекторите. Но без които нито Стефка Костадинова, нито Николай Бухалов, нито Асен Златев, нито златният баскетболен отбор на "Марица" щяха да се превърнат в легенди на световния спорт. Треньорите!

Завършваме поредицата с представянето на алпиниста Сандю БЕШЕВ - треньор сам на себе си, с чийто научно-популяризаторски принос биха могли да се произведат десетина професори.

***

Роден е на 18.03.1934 г. в село Баховица, Ловешка област. Възпитаник на ВИФ. В алпинизма попада през 1953 г., а проявите му вече трудно могат да бъдат преброени. В свръзка с Георги Атанасов (Джиджи) през 1957 г. поставя началото на зимните изкачвания в България – северната стена на Мальовица. Прокарва премиерни маршрути в Рила, Пирин, Стара планина. Многобройни прояви има в Алпите, Кавказ, Памир, Андите. Участва и в двата опита за траверсиране на Безенгийската стена (Кавказ) – неуспешен през 1961 г., успешен три години покъсно. През 1967 г. е сред шестте българи, които за първи път стъпват над 7000 метра – връх Авицена (тогава Ленин) в Памир – 7134 м. Води много национални и регионални експедиции в планините по света, при които за първи път са изкачени 15 върха, получили български имена. Два от тях са „България“ – по-високият от които е в Андите (5120 м), а три са „Пловдив“, като най-високият от тях – 4550 м, е в Монголски Алтай. През 1958 г. е сред учредителите на алпийски клуб в Ловеч, а през 1959 г. – в Пловдив. От 1961 г. до 1994 г. е преподавател във ВСИ (Аграрния университет) в Пловдив. През 1976 г. защитава кандидатска дисертация, а от 1979 г. е доцент. Автор е на над 40 научни труда и повече от 150 научнопопулярни статии. Има издадени 21 книги, които проследяват развитието на българския и световния алпинизъм. В продължение на 27 години е член на Бюрото на БФА, а 10 години и на треньорския съвет. От 1964 г. е з.м.с. Съпругата му Ганка (брак през 1963 г.) е негова студентка – алпинистка, той е неин треньор преподавател. Синовете му (двама) са добри скиори.

След прочит на базовите данни в биографията на Сандю Бешев човек би могъл да остане с впечатлението, че той е галеник на съдбата, която му отрежда да скача от връх на връх. И „да“, и „не“! За такива като него в ранните години на социалистическа България най-естествена бе ролята на аутсайдер в някое кооперативно стопанство. Трябваха качества от Бога и много късмет, за да вземеш живота в свои ръце и да го редиш по волята си.

В едно изречение: той изкачва трудно социалните стъпала, затова пък по скалните отвеси преминава удивително леко – като елегантен паркур без кон.

Ранните му години не го различават от хиляди връстници с родители – отрудени и неграмотни селски хора. Без куче и 12-15 овце в двора не може, но вместо Белчо и Сивушка орни и впрегатни са два коня. Глад няма, пари – също. Невръстният Сандю не знае що е обувки и чорапи, ходи с цървули и навои, а първият му панталон след рокличките е кръпка върху кръпка. Брат му изглежда по същия начин. Така го заварва промяната на 09.09.1944 г. Щом не е в нищетата на Елин-Пелиновия Боне Крайненеца, значи е кулак. Заради собствеността на семейството върху 40 декара с бостан и зърнени култури. За учение в ловешката гимназия препятствия няма, но властта е против кандидатстването му в университет. Все едно е син на някого с кесията на Буров.

Със съпругата Ганка Бешева на първенеца на Европа връх Елбрус (5642 м). От ляво надясно са: Васил Малинов, Ганка Бешева, Сандю Бешев и Христо Чаушев – всички от Пловдив.

След гимназията се урежда като многофункционален деловодител на село, но само след 2-3 месеца е уволнен заради... две яйца. Не щраусови, а от кокошка. Защото не може село с 2000 души народ да отчита към „центъра“ такъв сбор от ценната стока за цял ден!

Шанс в малшанса: „От горе“ искат районът да изпрати човек за курс по алпинизъм и безработният младеж попълва бройката. Няма понятие какво е това алпинизъм, макар вече да има скромен опит в скалното катерене. Учителят по физическо възпитание назначава крос за 11-токласниците и Сандю се изхитря да съкрати разстоянието, като преодолява 20-метрова скала от 3-4 категория трудност. Но е „заловен“ и за назидание получава оценка Слаб (2), като е оставен на поправителен за есента. Един от куриозите на образователното дело.

На курса в Мальовица някои момичета пристигат с обувки и поли като за танцова забава, обаче селянчето от Баховица е поразузнало и е стъкмено с трофейна екипировка от немската алпийска дивизия „Еделвайс“, воювала в Кавказ. И веднага среща любовта на живота – скалата го „иска“, той отвръща с взимност. Понеже завършва обучението като първенец на „випуска“, веднага продължава курс за инструктор. Пак е отличник и остава на Мальовица, вече като наставник на начинаещи. Само за година броят и качеството на катерачните му прояви го превръщат в майстор на спорта. Вече има влиятелни покровители, които уреждат кандидатстването му във ВИФ. Класира се трета резерва, получава повиквателна за казармата, но три дни, след като вече би трябвало да е под пагон, има алпиниада. Уреждат му „пропускане“ на повиквателната, а след надпреварата по скалите му казват: „Каква казарма, бе? Ти си студент, не си войник!“.

От 1960 г. вече е в националния отбор по алпинизъм, а 1961 г. разделя живота му на две: започва работа като преподавател във ВСИ, което означава, че събира обучението по алпинизъм на всички висши учебни заведения; започва поредица прояви от „висшия пилотаж“ в планините. В „аматьорския сектор“ му провървява – без инциденти води групи по 30-40 души по обекти със значителна трудност, но в „професионалните“ начинания не може без драми. Ако броим 1895 г. за начало на българския алпинизъм, през 1961 г. се случва най-тежката катастрофа.

Безенгийската стена в Кавказ е 12-километрова подковообразна верига с 6 върха над 5000 м и 4 над 4000, свързани с остър леден гребен. Траверсирането на „Малките Хималаи“, което отнема 7-8 дни, е сред най-престижните алпийски прояви. Първи опит – злополучен, прави наша експедиция през 1961 г. Първата свръзка полита надолу и трима алпинисти изчезват в гърловина, която събира ледопад и вода от северната страна. Втората свръзка, в която е Сандю Бешев, веднага поема надолу, за цели три дни преодолява отвес над 2500 м, за да намери само една маска при гърловината – единствен знак за гибелта на съотборниците. Свръзката прави премиерно спускане по стена, която никога не е преминавана нагоре. През 1964 г. нова българска експедиция, в чийто състав отново е Сандю Бешев, успешно траверсира Безенгийската стена. За цели 36 часа алпинистите са спрени от „жестоко хималайско време“, когато можеш да видиш ръцете си, но не и краката. Георги Атанасов хроникира обстоятелствата: „Започна да трупа сняг върху палатката откъм страната на Санди. Платнището натежаваше и го мачкаше. Когато не можеше да издържи повече, излизаше навън да разчиства снега. Това бе свързано с големи усилия от страна на всички (четири души). Поемахме го върху себе си. Помагахме му да излезе от чувала, после, след неговото завръщане, го чистехме от снега и отново го напъхвахме вътре“.

Сандю Бешев вече не държи „острия“ край на алпийското въже, но изкачването на Мусала и обяздването на пиринското „Конче“ все още не го затрудняват. Води групи по 40-45 души на Олимп (2917 м) и това вече се е случвало 53 пъти, прави същото по върховете на егейски острови. Бил е 10 пъти на Елбрус (5642 м) и 10 пъти на Монблан (4807 м). Но собствената му градация изглежда така: 1. Безенгийската стена (1961 – 1964); 2. връх Авицена (7134 м през 1967 г.); 3. зимното изкачване на северната стена на символа на българския алпинизъм Мальовица (2731 м, 1957 г.).

16 май 1975 г. С японката Юнко Табей – първата жена в света, изкачила Еверест.

Освен летопис с котки на краката има над 2500 публикации, пръснати в различни издания. Има тетрадки, в които са хроникирани неговите алпийски участия – над 500. Има тетрадка за всеки от 14те осемхилядници в Хималаите – неуспешни атаки, първо изкачване, брой експедиции, жертви. Има издадени 21 книги, които също се градират: 1. „Върхове. Летопис на българския алпинизъм“; 2. „България на крачка от Хималайската корона“; 3. Пише се... Ако някой позвъни в БФА и попита за събитие, личност, прогноза, оттам отговарят: „Питайте Сандю Бешев“.

В България няма човек, назначен на щат като треньор по алпинизъм. Специфичен спорт, никой не може да каже, че е подготвил шампион по изкачване на хималайски върхове. Педагозите се изявяват на курсове, стават ръководители на рисковани експедиции, водят групи във високата планина. Никой няма претенции, че е треньор на Христо Проданов – най-изявения български алпинист. През август 1965 г. Сандю Бешев води експедиция, която атакува Елбрус. По петите му едва не го застъпва младият тогава Христо Проданов, който можеше да бъде втори във всичко друго, но не и в планината. На метри от върха водачът спира и с широк жест кани: „Заповядай, Христо!“. Неписаното правило в алпинизма е: „Всеки е ученик на всички, а треньор само на себе си“.

Рекордното изкачване на вр. Олимп – „Върхът на боговете“ (11 юни 2019 г.), когато Бешев е на 84 години и 65 дни.

С неговия научно-популяризаторски принос биха могли да бъдат произведени десетина професори, а той си остана скромен доцент. Защо седем- и осемхилядни върхове има само в Азия? Такава е била волята на тектониката, вулканите, разломите в прастари времена. Още по-мощни са йерархичните гърчове в научни институти и ВУЗ-ове. Там Сандю Бешев не може да е толкова пробивен, колкото в планината. Спасявал е другия от свръзката на „кантар“, но не се е налагало той да бъде спасяван. За такива казват: „Него някой друг го пази“. Онзи от високото? Скалите и ледовете отдавна са го признали за академик.

И сега, вече на достопочтена възраст, визитката му старее по-бързо от него. Дай бог време – ще допише още.

Нейко ДАМЯНОВ

Шихан Георги Попов преподава карате като философия СНИМКИ