Подготвяната за печат книга „Футболът, тази болка отляво“ предлага четири гледни точки като се започне от спомените за началото, емоциите и страстите, битките, болките, себепреодоляването, жаждата за победа по правила, които не всички спазват… Разказват четирима пловдивски ветерани: Иван Глухчев, едно от големите имена на „Ботев“, Георги Василев, най-сърцатият футболист, обличал фланелката на „Локомотив“, Михаил Георгиев, единственият поливалентен състезател, играл на ниво „А“ група за четирите пловдивски отбора, журналистът Нейко Дамянов, в чиято биография има страничка с аматьорски футбол.

Предпремиерната поредица тъкмо в този сайт може да звучи с хилядоGLASието на пълен стадион, въпреки поредната ковид вълна. Текстовете се публикуват в петък, събота и неделя, все футболно време.

Нейко Дамянов

№ 1. Не трябва да получаваме гол.

№ 2. Феновете да ни подкрепят с всички сили.

№ 3. Да не обръщаме внимание на съдията.

№ 4. Да се възползваме от предимството си във въздушните двубои.

№ 5. Никога да не губим топката от поглед.

№ 6. Да затваряме празните пространства и да не оставяме свободни играчи на съперника.

№ 7. Да играем агресивно през цялото време.

№ 8. Да бъдем максимално мобилизирани и отдадени в мача.

№ 9. Да бъдем концентрирани и прецизни в отиграванията.

№ 10. Да играем спокойно, с вяра в качествата ни, и всеки да даде всичко от себе си.

Това са десетте правила на Жозе Моуриньо за победа на „Реал“ срещу „Барселона“. И това не е разговор в съблекалнята, а писмена директива, раздадена на футболистите. Забелязахте ли мястото на феновете в тактическата градация?

Хеленио Херера, един от най-успешните треньори, първи въведе като футболен термин „12-и играч“. Не се записва в тимовия лист, мястото му не е на терена или резервната скамейка, но великата игра, прераснала в световна индустрия, е немислима без него. Тя съществува благодарение на човека от трибуната.

В пъстра компания гледах мача България – Полша 4:1. (квалификация за световното първенство в Мексико, 15.06.1969 г.) Когато Христо Бонев отбеляза фантастичен първи гол, почувствах, че гърдите ми се разбушуваха, сърцето правеше опити да изскочи от гръдния кош, не ми достигаше въздух. В групата имаше лекар, иначе щяха да викат линейка. Младо и здраво момче, студент с обичаен пулс около 60, сега качих на 210. Пристъп на пароксизмална тахикардия. В домашната аптечка се намери валидол. Нищо ново и необичайно, горещият привърженик може да реагира по-адреналиново от голмайстора.

В изкуството зрителят съучастник запазва съзнание за условността на художествената действителност, макар че вживяването чрез механизма „проекция-идентификация“ би могло да го доближи до внушението за реалност на събитието. В театъра например. Сблъсъкът на зеления правоъгълник в много по-голяма степен ангажира човека от трибуната, също и пред телевизора. Странични асоциации нямат достъп до съзнанието му. Пристрастеният зрител е изцяло подвластен на съпреживяването. Централният нападател бележи „неговия“ гол, отборът постига „нашата“ победа. С колосалното си магично въздействие футболът е мощно средство за социална интеграция. Групова, териториална, национална.

Надявахме се, че с напредъка на научно-техническия прогрес от живота ни ще отпадне „граничната ситуация“, свръхнапрежението, стресът, хазартът на риска… Нищо подобно, хаосът на битието превръща футбола в едно от малкото убежища, в които можеш да се изживееш като победител, като неанонимен „някой“, здраво хванал юздите на съдбата си. Поне за 90 минути.

Дълго време класният спорт бе обожествяван като средоточие на добродетели и съвършенство. Наблюдава се отлив на интерес към някои индивидуални и измерими дисциплини, но футболът си остава на пиедестал. Колцина от децата биха се поколебали с кого да се отъждествят – с Юсейн Болт (световен рекордьор на 100 и 200 метра гладко бягане - 9,58 и 19,19 секунди – б. р.) или Лионел Меси? С футболиста, разбира се. От твърде ранна възраст Мишел Платини е предпочитал не собственото си име, а се е наричал Пелеатини.

Към чистотата на футбола заклетите привърженици са свръхчувствителни. Лишен от справедливост, той престава да бъде социално-психологически феномен и се приобщава към ятото на „падналите ангели“. Дяволско творение, мутренско дело. А на „Камп Ноу“ феновете пеят акапелно химна на „Барселона“. Това е истината за футбола, по-изразителна от бомби и димки, пълна с благодарност, че в този покварен свят футболът – въпреки всичко – съдържа неизчерпаеми залежи от житейска правда.

Винаги ми е било странно как може да си от Варна, примерно, и да си заклет фен на някой от столичните грандове? Това е нормално за момчетата от Оряхово, Батак, Грудово, Джюлюница… където не се играе професионален футбол, няма отбори като „Черно море“ и е естествено отъждествяването с центъра. Като курсист в механотехникума в Бургас всяка моя фибра принадлежеше на местния „Ботев“, по-късно „Черноморец“. Това е като онази любов, засукана с майчиното мляко, която не оскъднява и продължава непокътната до края на живота.

Както твърди психологията, малко знаят за любовта онези, които са обичали само веднъж. Е, на мене „Локомотив“ (Пловдив) ми е втори „брак“. Не съм го търсил, той ме намери, опознаването и сближаването продължи около четвърт век, така че не е младежко увлечение. По-възрастните пловдивчани сигурно си спомнят, че в края на 60-те, началото на 70-те години на миналия век в града имаше завод „Булгаррено“. Попаднах там със задача да подготвя издаването на заводски вестник. Многотиражка – имаше такава линия навремето. Междувременно бях на щат като технолог в изпитателната станция, чийто екип помагаше на автомобилния ас Илия Чубриков. Лично съм замервал и регулирал сходимост на преден мост на клиенти като Динко Дерменджиев (Чико) и Георги Попов (Тумби), първия с Рено 8, а втория – с десятка. И докато понапредна с концепцията за многотиражката, заводът прекрати монтажа на автомобили.

По-късно като журналист във вестник „Отечествен глас“ пишех и статии на транспортна тема. Така занаятът служебно ме срещна с Христо Цилев, икономист в Автокомбината. Върл локомотивец. Приятелството ни прерасна в сърдечна близост и между нас имаше само една тема табу. Никога не ми позволи да кажа критична дума за „Локомотив“. А когато това се случваше по страниците на вестника – Боже опази!

Бях образец за неутралност по отношение на градските съперници „Ботев“ и „Локомотив“. Беше ми лесно с бургаско сърце. Често се връщах към спомена как по главната улица срещах първия български олимпийски шампион Никола Станчев. Бай Кольо, както го наричаха и по-възрастните от него. Беше ми драго да свалям ученическата фуражка с „Добър ден, бай Кольо!“. Разминавахме се, тичах по другия тротоар стотина метра, за да тръгна обратно пак срещу него - и още веднъж: „Добър ден, бай Кольо!“. А флагманът на бургаския дух бе бат’ Петьо Пандира. Наричахме го Пантерата.

Освен футболен, механотехникумът имаше отбори по баскетбол и волейбол. И богат състезателен календар. На площадка с червен корт, има-няма 250 метра до морето, с все душа безброй пъти съм скандирал „Те-Ме-Те!“ в подкрепа на своите. А там, където сега е стадион „Лазур“ и нататък към солниците, имаше автополигон и футболно игрище с две голи врати. Там се играеха само контролни мачове. Там се подготвях за шофьор, категория „С“ на трофеен Опел Блиц. И първата целувка в морската градина. Забравя ли се…

Позволих си няколко мемоарни реда, иначе не би било разбрано състоянието ми на 18.06.1983 г. Най-клетият зрител на стадиона в Лаута. Бараж „Локомотив“ – „Черноморец“ за място в „А“ група. След загуба в Бургас с 2:1, на „Локомотив“ му трябваше само един гол, за да зарадва огромната си фенска маса. Тогавашният председател на Окръжния съвет на БСФС Богдан Младенов, бивш директор на спортното училище, настояваше мачът да се играе на градския стадион, но футболистите държаха да срещнат бургазлии в своята крепост на Лаута. И въпреки предупрежденията на МВР лично първият партиен ръководител в Пловдив Иван Панев прие колективните доводи на отбора.

Въпреки строгия контрол стадионът се препълни, нямам представа колко хиляди останаха навън. Положението по трибуните бе критично, на терена – още повече. Как оцеляха гредите от ударите по тях, как тази топка се разхождаше по гол линията и не я преминаваше? Не, това не бе липса на шанс, а черна магия. Нула на нула. Провал. Някак си успях да скрия от обкръжението си, че съм единственият, доволен от резултата. Палците ми бяха останали без кръв от стискане. Бургазлия – какво да го правя?

Когато „Локомотив“ стана шампион през 2004 г., вече бях неделима част от черно-белия пейзаж. Нямам предпочитания към чуждестранен клуб. Симпатизирам на Юрген Клоп, а от неговия „Ливърпул“ харесвам Фирмино – има усмивката на знаменития комик Фернандел.

Четири стъпки към футбола, разказани от четирима пловдивски ветерани I ЧАСТ

Четири стъпки към футбола, разказани от четирима пловдивски ветерани II ЧАСТ

Победа срещу софийските грандове си беше подвиг по онова време СНИМКИ

Тук няма рефер, има лидер

В "Локомотив" – един лидер, в "Ботев" – много "воеводи"

И режим, далеч от "слабите ангели"

Футболът няма свобода за модни екстри

Футболът не може да мине само с детски охлузвания

"Ние даваме точките, те дават премията"

И карикатурни "тактически" целувки

Победа с футбол, а не с корида

Съдията започва да те коли от кръста

Къде свириш, на кого свириш и за какво свириш