Германия преобърна представите ми за футбола

Подготвяната за печат книга „Футболът, тази болка отляво“ предлага четири гледни точки като се започне от спомените за началото, емоциите и страстите, битките, болките, себепреодоляването, жаждата за победа по правила, които не всички спазват… Разказват четирима пловдивски ветерани: Иван Глухчев, едно от големите имена на „Ботев“, Георги Василев, най-сърцатият футболист, обличал фланелката на „Локомотив“, Михаил Георгиев, единственият поливалентен състезател, играл на ниво „А“ група за четирите пловдивски отбора, журналистът Нейко Дамянов, в чиято биография има страничка с аматьорски футбол.

Може да се каже, че тъч линията в посока скамейката и треньорската професия преминах на куц крак, помагайки си с бастун. Започнах треньорска школа в Средното спортно училище през 1975 г., тежката контузия следващата година не ме отказа, макар че имах проблеми с придвижването, а през 1977 г. я завърших. По-късно завърших и ВИФ. След годините в първодивизионния футбол поиграх в „Б“ група и приключих спортната си кариера в „Крепост“ (Хисаря). Там за първи път застанах край терена и от януари до средата на 1981 г. водих юноши младша възраст. Но се върнах в „Локомотив“ и взех подготвителна група – 10-годишни деца. Както се казва – от нулата. Помагах на Атанас Драмов в представителния отбор, който през 1981/82 г. бе в „Б“ група. Даже за три месеца официално бях помощник-треньор.

През лятото на 1983 г. бях помощник на Ат. Ангелов в люто спечеления бараж с „Осъм“ (Ловеч) за влизане в „А“ РФГ (11.08.1983 г.). Обаче отборът започна сезон 1983/84 с друга треньорска двойка начело. В общи линии с известни прекъсвания до 1989 г. съм водил подрастващи. Най-хубавият ми спомен е спечеленият турнир във Франция за юноши младша възраст, а в България останахме втори след „Левски“ само по голова разлика – 6:4 за сините и 5:3 за „Локомотив“.

Два сезона бях старши треньор на първия отбор в „А“ група, след това още един като помощник на Атанас Драмов. Редно е да спомена резултатите: сезон 1989/90 г. „Локомотив“ завърши на 13-о място, сезон 1990/91 г. – на 11-о, а шампионатът 1991/92 г. донесе бронзови медали. През този период се случиха важни и интересни неща.

На една тренировка в присъствието на големия спортен журналист Николай Галов Атанас Драмов каза: „Ние сме като смърфовете“. Той оприличи отбора на тези създания от комиксите, а Галов тиражира името по радиа и вестникарски издания. Това е истината и все още, макар и рядко, вместо черно-белите някой ще каже „смърфовете.“

През март 1990 г. БФС ме изпрати на двуседмичен практикум във ФРГ, месеци преди обединението на западната и източната част на страната. Бяхме две групи по четири души в „Борусия“ (Дортмунд) и „Байерн“ (Мюнхен). Бях в Дортмунд заедно с колегите Рали Халачев от Бургас, Димитър Шаранков – „Хебър“ (Пазарджик) и Тодор Давчев от Хасково.

Треньор на „Борусия“ бе Хорст Кьопел, авторитетно име, беше извел отбора до финал и Купата на ФРГ. Имахме достъп до всичко – учебно-тренировъчния процес, бяхме на домакинските мачове и гостуванията. Дадоха ни разработени планове за подготвителен период. Имахме достъп до счетоводството, запознахме се с издръжката на отбора, абонаментните карти и т.н. Чух как клокочи стадион с 60 000 зрители по трибуните. Направо прогледнах и ми се преобърнаха представите за футбола.

Николай Гигов стана собственик на „Локомотив“ през лятото на 1992 г. И още в първия кръг на новия шампионат сезон 1992/93 г. играем в Кюстендил с „Локомотив“ (София) - шопите наказани за един мач без домакинство. Гледам по стъпалата на трибуната слиза Петър Миладинов. Какво така насам, питам го. Ами така, да погледам. Моята интуиция, по-скоро мнителност, рядко ме лъже. След мача споделих с Драмов, че новият собственик подготвя смяната ни с негов човек. Каквото има да става, нека да стане, отвърна. Обаче отборът върви, след 13 мача бяхме втори в таблицата. Гигов идваше на мачовете в Пловдив. А във вестник „Труд“ прочетохме, че Драмов ще бъде сменен. Звъним на журналиста. От къде знаеш? Лично от вашия президент. Дойде мачът с „Черно море“ за Купата на България. Елиминация след 2:2 в Пловдив и загуба с 1:0 във Варна. Ето вече повод да сдаваме поста на човека от Кюстендил. Нашият договор бе до края на сезон 1992/93 г. За цели седем месеца си получихме заплатите точ в точ.

Гигов бе уредил турне в САЩ за десетина дни, трябваше да се върнем 4 дни преди старта на първенството 1992/93 г. за първи мач. Имах международен паспорт и виза, но за да не се наруши планираната предсезонна подготовка на отбора, Драмов отказа турнето. На него и затова му казват Железния.

Като тандем се преместихме в „Спартак“ за около две и половина години. Беше времето на т.нар. брокери Христо Данов и Христо Александров. Официално Данов беше шеф на „Ботев“, а на „Спартак“ – Александров. Срещу „Ботев“ загубихме с 4:1 (26.08.1994 г.). Загубихме битката за Пловдив, както се казва, обаче срещу софийските грандове спечелихме гръмки победи като домакини. Срещу ЦСКА – с 4:0 (03.09.1994 г.). Предстоеше домакински мач и срещу „Левски“. Наскоро „сините“ бяха победили в София „Ботев“ (Пловдив) с 6:1, нямаха загуба около година и половина. Беше психоза. Началникът на футбола в „Спартак“ Тодор Диев стана психолог и даваше кураж: „Това не е непобедим отбор, „Спартак“ вече го е побеждавал“. И под проливен дъжд спечелихме с 2:1 (23.10.1994 г.). Това беше върхът, славно време. Можеше отборът да расте още, но Агробизнесбанк се разклати и нещата се промениха. В края на шампионата сезон 1994/95 г. се оттеглихме с уредени сметки – финансови и спортни, значи като приятели. Разделихме се и с Атанас Драмов.

Михаил Георгиев на стадиона в Дортмунд.

Но през есента на 1996 г. пак се цаних в „Спартак“ – като старши треньор при аварийни обстоятелства. Отборът бе последен в „Б“ група с 1 точка и голова разлика 3:18 след 8 мача. Постегнахме се с момчетата и в края на есенния дял се изкачихме с 4 - 5 места нагоре. През зимната пауза имаше изходящ трансфер на добър футболист, разбира се, че исках попълнение. Имах предвид някого. Не, тоя няма да го вземаш, реагираха от ръководството. Беше си кавга. Хвърлих кърпата и мислех, че завинаги приключвам служебните си контакти със „Спартак“. Но, познатото: Никога не казвай никога.

Бях вече със „Сокол“ (Марково), когато през лятото на 1998 г. стана обединението със „Спартак“ и 3 години бях изпълнителен директор. В началото на 2001 г. взех кардинално решение и останалите почти 13 години до пенсионирането ми изкарах като учител в село Маноле.

Училище до осми клас. Бяха зарязали футбола, възстанових го и стана приличен отбор. Позатегнах дисциплината в часовете по физическо възпитание. Потръгна леката атлетика, участвахме в спартакиадата на малките селища (Организирана от БАСС – Българската асоциация за селски спорт – Б. р.). Като треньор можеше и да не доживея до пенсия, но работата в училище изобщо не може да се сравнява с напрежението в професионалния футбол.

Няколко имена искам да спомена. От 4-ти клас до мъжкия отбор в „А“ група при мен израсна Ради Райковски – истински боец. Ставри Стайков стана добър вратар. Може би най-талантлив бе Явор Косев – от националния отбор юноши младша възраст до представителния отбор на „Локомотив“ в „А“ група. Но Петър Миладинов ги освободи – не са негови.

Продължавам да живея с футбола и не разбирам работата на парче в школите. Живуркането. Дано младите колеги да разберат, че в тренировката няма „не мога“ – това става манталитет, пренася се в състезанието и в живота…

Иван Глухчев

2.

Като футболист дебютирах в „Ботев“ след тежка контузия, която едва не срина вярата ми, че имам бъдеще във футбола. Не бих казал, че станах треньор с летящ старт.

Между бутонките на краката и мястото на скамейката край тъч линията има около две години пауза. Бях в Армейската спортна школа с капитански пагони, нещо като ротен командир. Водех начална подготовка, но не като треньор, а строева, огнева, политическа. На стадиона предавах момчетата на специалисти по лека атлетика, гребане, бокс, борба и футбол, разбира се. И както носех пагоните на офицер в АСШ, записах и треньорската школа в спортното училище, а Иван Манолов (Орела) ме покани като помощник-треньор. С радост свалих униформата, щом се връщам във футбола, и се появих цивилен край терена. С Манолов работих няколко месеца, той се оттегли и го замени Динко Дерменджиев (Чико). И той пожела да бъда помощник-треньор при него. Последваха пет прекрасни години (1979 – 1984). Период, в края на който вече имах и диплома от ВИФ.

Чико ми имаше голямо доверие и като колеги от занаята запазихме отношенията и синхрона, който имахме като съиграчи. Това ми даваше криле. Когато след края на сезон 1983/84 г. той пое в друга посока, ръководството първо покани за старши треньор Добромир Ташков. Авторитетно име. Но освен по-лесно решимия проблем с парите, той поиска и място за дъщеря си в Пловдивския университет. В онези времена подобни академични претенции не се удовлетворяваха, поне в АФД „Тракия“. Тогава ме повика бившият съотборник Виден Апостолов, вече на ръководен пост:

- Готов ли си?

Отговорът се подразбира.

Но преживях предстартова треска, много по-дълбока, отколкото ми се е случвало като футболист. Книгите! Ако тогава имаше награда за най-редовен посетител в читалнята на библиотеката, вероятно щяха да ми я връчат. Каквото беше достъпно за домашен прочит носех вкъщи. В книжарниците също се намираше нещо. И сега спортната литература е част от домашната ми библиотека. Най-много взех от съветската школа, просто тогава най-често срещани бяха заглавията на руски, имаше и преводи от немски.

Старши треньор! И то на обичания не само в Пловдив жълто-черен отбор. Не исках и не можех да си позволя да бъда господин Никой. Всъщност „Някой“ се почувствах още като помощник на Чико, но си давах сметка, че не съм корифей и имам да раста още много, много и в теорията, и в практиката.

Като дар от съдбата получих мечтан дебют. Открива се сезон 1984/85 г. и в първия мач гостуваме на ЦСКА. Очакванията са за едва ли не служебна победа на армейския гранд. Настроих момчетата да играят за победа, имах дързостта на върха на нападението да поставя юноша дебютант. И точно той вкара единствения гол - 0:1. Насред столицата (11.08.1984 г.). Насърчавани от мен, момчетата направиха колективно кълбо напред пред очите на министъра на отбраната Добри Джуров. Е, не е съвсем в духа на феърплей, но пък е връх на емоцията. Очаквах неприятности, извикаха ме в канцелария, чийто обитател бе с генералски лампази. Давах си кураж, че ще мине с едно мъмрене, но получих почерпка и поздравления за честната, мъжка игра.

Иван Глухчев на традиционния турнир на побратимени градове в Ленинград. Пред треньора са седнали Атанас Пашев (вляво)  и Благой Блангев, крайният вдясно е Тодор Зайцев, зад него са лекарят на отбора д-р Любомир Добрев и Антим Пехливанов.

Това кълбо се оказа символично и цели 5 години треньорската ми практика се търкаляше напред. Дебютният ми сезон завърши необичайно. Кръг преди края на шампионата се игра финалът за Купата на България между двата гранда (19.06.1985 г.). Сините бяха натрупали огромно самочувствие с титли, купи и международни успехи, имаха серия от 6 - 7 поредни победи срещу червените. Но този път загубиха с 2:1 злополучния мач, завършил скандално с грубиянско меле между играчите. Последваха най-тежките наказания в историята на българския футбол. Ще припомня само това, че в последния кръг на грандовете присъдиха служебни загуби, а нашият отбор се оказа със служебно подарена шампионска титла. Нито аз, нито някой от футболистите, нито от феновете, никой в Пловдив не погледна сериозно на този подарък, никога не сме го считали за свой. Впрочем на прехода между социализъм и демокрация през 1990 г. решението за служебната титла бе отменено и така клубната история остана чиста.

Обаче през следващия сезон 1985/86 г. шампионската титла би трябвало да е наша по всички писани спортни и неписани морални правила. Тогава сините, които губеха гостуванията си на стадион „Ботев“ още по пътя за Пловдив, просто в последния мач направиха полегато на „Берое“ и му подариха онова, което ние бяхме спечелили на терена. И не го криеха, дори се хвалеха и подиграваха публично.

Международен турнир през януари 1988 г. в град Силигури (Индия), където отборът на „Тракия“ играе като национален отбор на България. На първия ред са Иван Глухчев (първият отляво), трима индийци и Атанас Пържелов – водач на отбора. Зад треньора е лекарят на отбора д-р Добрев, вляво от него е пловдивският рефер Недялко Тахтаджиев.

 

Веднага след 1989 т. се вписах в новата футболна действителност. Получих предложение за работа в Тунис. Реших да си позволя една гурбетчийска година и заминах за африканската страна, където френският език е говорим наравно с официалния арабски. Знаех стотина думи на френски, и нищо  на арабски. Все пак отивах не като преподавател в университет, а като треньор по футбол.

Застанах начело на „Сфакс ралуи спорт“, така да се каже железничарски отбор, значи няма как да забравя битките с пловдивския „Локомотив“. И също като Пловдив, Сфакс е вторият по големина град след столицата, където се подвизава туниският футболен гранд „Есперанс“. Разбира се, ползвал съм разговорник, но на терена се разбирах с момчетата с езика на демонстрацията. Показвах, показвах, показвах. Като треньор винаги съм държал веднага да стане ясно, че си разбирам от работата, а работата върви по мой начин. Предишният колега разчитал главно на бегова работа с акцент върху кросове. Момчетата много се зарадваха на упражненията с топка, жонглиране, дрибъл, игра с глава, триъгълници, многоъгълници, контролни игри. Резултатите на терена се получаваха нелоши, имах уважението на обществеността. Понякога ми се струваше, че всички в града ме познават. Останах втора година по желание на домакините, но третата покана носталгично не приех.

След Тунис изкарах в „Марица“ (Пловдив) само един полусезон. И какво като това е работа във „В“ група с аматьори, имах същите изисквания като към професионалисти. Даже малко поработих и на село в Рогош. Поех отбора в „Б“ и го изведох в „А“ окръжна група.

В началото на 1993 г. приех оферта, която предпазливо ще нарека полуавантюра. На гарата в Бургас ме посрещна непознат млад мъж:

- Бате Ваньо, казвам се Димитър Димитров.

Около година помощник-треньор бе посрещачът ми, станал известен не само в Бургас като Херо. Само за една точка не успяхме да вкараме „Нефтохимик“ в „А“ група. Христо Порточанов беше посъбрал инерция като футболен шеф, имаше свое мнение за всичко, включително и по селекционната политика. Децибелите в разговорите ни се повишиха, не ми се работеше с кавгаджийски тон и – обратно в Пловдив.

Всъщност в Благоевград. Чувствах се добре с момчетата от „Пирин“, но вече бе трудно да не съм в Пловдив. По линия на реституцията семейството ми си върна имот в епицентъра на града, на главната улица и в непосредствено съседство до общината. Разбира се, че подобен имот трябва да се стопанисва и да работи. Може би поради инерцията на времето там стана „Кафе сити“. Животът ми се раздели на две между футбола и заведението. Доста време упорствах с две дини под една мишница.

Получих предложение да поема „Локомотив“. Отбор, чийто президент по това време бе в затвора. Наследих Ганчо Пеев през август 1995 г. Е, не става, публиката не прие пришълец от „вражеския“ градски съперник. Два месеца по-късно сдадох поста на Васил Анков. И Пеев, и Анков – локомотивци, нямаше как да вирея между тях. Но на мене ми се занимаваше с футбол, въпреки работата в заведение.

След време в кафенето дойде лично Филчо Колев – нов президент на „Локомотив“.

- Господин Глухчев, много бихме желали отново да бъдете начело на „Локомотив“.

Приех, но пак не стана, пак по същата причина. Никакви проблеми с играчите, никакъв прием от публиката.

Последният ми опит да се задържа във футбола бе аматьорският национален отбор. Помощник ми бе Георги Славков. Класирахме отбора за финал на европейско първенство, но вместо нас нататък продължи новият треньор Тенчо Тенев.

В заведението нещата вървяха 50:50. Неприятното: нескончаеми проверки. Санкция за това, че не е кафе-аперитив. Махнах табелата. Върволицата контролиращи чиновници буквоеди на точката и запетайката не секна, но никога никой не си направи устата да иска пари. Може би ги плашеше популярността ми. Приятното: това бе заведение на футболисти. Най-чест гост – Гочето, неговото присъствие веднага придаваше атмосфера като на забавно предаване тип „Комиците“. Георги Славков също се отбиваше често. Когато в Пловдив гостуваше отборът на „Пирин“, почти всички момчета идваха на кафе и раздумка.

Бяха няколко вървежни години, но работата поглъщаше цялото ми време. Мина още време и рентабилността започна да спада. Закрих дейността и предпочетох наемни отношения. Там стана аптека.

А на мен ми остана само куцането по улиците на Пловдив. И спомените, които нито инфлация, нито епидемия, нито природно бедствие дори не може да ми отнеме.

Да, треньорът е главната фигура в парада на футболните планети. Може би на футболистите съм изглеждал твърде взискателен, но те са виждали и знаели, че искам не по-малко от себе си. Най-много съм „откраднал“ от Георги Генов (Джогата). Той имаше око да види развитието и тавана на всеки.

Задаван ми е въпросът дали като играч, или като треньор съм направил повече за футбола. Не съм склонен да осчетоводявам. С жълто-черната фланелка имам шампионската титла през 1967 г. и Балканска купа през 1972 г. Петте години, начело на „Ботев“ (1984 – 1989) наредиха броеница от бронз, сребро, бронз, бронз, четвърто място. На европейска сцена можеше да се направи повече, колебая се да преценя дали шансът ни обърна гръб, или не достигна самочувствие и опит. Най-приятният ми спомен е от мача с „Байерн“ в Пловдив („Тракия“ – „Байерн“ 2:0, 07.11.1984 г., КНК, 1/8 финал). Големият треньор на гостите Удо Латек гледаше по-често часовника си, отколкото ставащото на терена. Един гол не стигна, за да направим евросензация.

Най-хубавото, което ми се случи във футбола, е онази жълто-черна гвардия от 1967 г. А най-неприятното – шампионската титла, която ни бе отнета като пладнешки грабеж.

Нейко Дамянов

3.

Интересен тандем са съотборниците, по-късно и треньорите на „Ботев“ Дерменджиев и Глухчев. Като футболист Чико е продукт на веща треньорска ръка, но се самосъздаде като треньор. Иван Глухчев – обратно, самоизгради се като футболист и влезе с летящ старт в професионалния футбол, но треньор стана с „крадене“ на занаят и самоподготовка като за симпозиум.

Странна птица е Негово Величество Треньорът!