Трансферната сага на футболния Пепеляшко

Нейко Дамянов

Трудно начало ляга върху крехките плещи на едно българско момче. Но след първите серпентини, които едва не го изхвърлят в пропастта край пътя, следва метеорно развитие, бляскав трансфер и… Да беше жив Шарл Перо, написал би приказката за футболния Пепеляшко.

Детството на Христо Стоичков преминава през пепелта на улицата. И няма къде другаде да бъде забелязан, освен на улицата. Попада в детската формация на „Марица“ (Пловдив), играе и мечтае за бъдеще в големия футбол, но на пътя му се стоварва срутище. Опитът му да стане ученик в спортното училище завършва със заключението, че не става за футболист, твърде слабичък и дребен е. Същата квалификация чува и в школата на „Марица“: „Слабичък и дребен си за футбол, търси късмета другаде“. В „Историята“ Христо Стоичков споменава името на „екзекутора“, но тук намираме за по-хигиенично да го пропуснем.

Изплашени, че хлапакът, който проявява характер с неконтролируеми импулси, наистина може да потърси късмета извън релсите, родителите му се обръщат към семейния приятел Атанас Узунов с молба да помогне. Решението е екзотично-нестандартно. Думата на бъдещият топ рефер се чува в комбинат „Юрий Гагарин“, тогава той играе в заводския отбор и взема при себе си Христо. И за да е легитимно участието му в заводско първенство, записват го да кара курс по електротехника. Но енергетиката ще трябва да се лиши от бъдещ специалист.

Година и повече време сред зрели мъже и футболисти джентълмени се оказва твърде полезно за юношата младша възраст. Заяква, бори се, налага се, расте – физически и спортно-технически. Време е за следващата крачка.

„Със Сава Савов (треньор на Хеброс), с когото бяхме съседи, решихме да го вземе в Харманли, защото и той виждаше потенциал в него. Имах нотариална заверка от родителите му за настойник. Всяка седмица ходех да го гледам как се развива. Беше момче в девети-десети клас… Моето семейство винаги е било неговият най-голям приятел“ (Атанас Узунов, „Футболните битки за Пловдив“).

„Хеброс“ (Харманли), това вече е аматьорски футбол, ниво „В“ група. Люпилня, чиито „петлета“ хващат око по пазарите далеч от малките градчета. И както сам Ицо признава: „Захапах този втори шанс като озверял от глад койот“. След осем месеца в общежитие получава малък апартамент в центъра на града. Което означава, че поради представянето му на терена отношението към него е като към „звезда“, местен любимец. Скоро след това тръгва из града с екипа на национален отбор, привлечен в юношеската формация до 18 години. Местно величие, на чието горнище на анцуга пише „България“.

И ето го горещото трансферно лято на 1984 г. Следват събития, които се припокриват, макар че датировката е без значение, първото е безспорно. В Плевен се играе турнир на сборните отбори на четирите „В“ групи. Присъстват рой познавачи, пред които Стоичков блести като талант №1. „Не беше нужно да си голям специалист, за да разбереш, че има качества за по-високо ниво във футбола.“ Признанието е на Аспарух Никодимов, който по това време е треньор на „Дунав“ (Русе) с помощник Стоян Йорданов. Вербовка на мига: праща човек „да го доведе след мача и Стоичков попълни молба, че желае да постъпи в редиците на „Дунав“. Обаче по това време футболните дела край Дунав тръгват на разпад. Стига се до положение двамата треньори да поливат терена. „Всичко живо се изпари от стадиона. Накрая казахме, че напускаме. Добре, но висеше въпросът с Христо Стоичков, който беше подал молба да играе за „Дунав“. Отидохме в Пловдив и на среща в хотел „Тримонциум“ обяснихме на родителите му, на бъдещия му кум Атанас Узунов и на самия Ицо какво е положението. Молбата беше изтеглена. За късмет малко след това Стоян Йорданов получи покана да влезе в екипа на новия треньор на ЦСКА Манол Манолов (Симолията). И двамата с администратора Любо Царев успяват да убедят Симо, че Стоичков има място в армейския отбор. Това е истината за преминаването на Христо в ЦСКА“ (Аспарух Никодимов, „С ЦСКА в сърцето“).

Иван Глухчев

„Дерменджиев пожела да тръгне към Шумен, приех предложението да поема отбора като старши треньор и, разбира се, вестниците веднага оповестиха промяната. Заминахме с футболистите на предсезонна почивка в Слънчев бряг. На път за плажа ме срещна Сава Савов, треньор на „Хебър“ (Харманли), мой приятел и съотборник от годините в „Чепинец“ (Велинград). „Вземи едно мое момче, пловдивчанче.“ Савата имаше око за таланти. Веднага предложих среща край морето. Седя под чадъра и гледам Савата идва с едно момче, свито и притеснено, забележително само с прическа „Битълс“. Поканих го да седне до мен.

- Искаш ли да играеш в „Ботев“, моето момче?

- Да – отговори след пауза едва чуто, ровейки с ръце пясъка.

- На първия ден на подготовката искам да бъдеш на стадион „Ботев“.

Точен като швейцарски часовник на старта на подготовката ме чака на портала.

- Хайде с мен, моето момче – и го поведох към съблекалнята.

- Момчета, от днес в отбора имаме нов човек. Казва се Христо Стоичков, идва от „Марица“ и Хебър“ (Харманли), надявам се, че ще бъде добре приет.

Препоръката на Савата се оказа прецизно точна. Смятах да картотекираме младока, но след около седмица не се появи на тренировка. Изчезна. Отивам при Виден Апостолов с недоумението си.

- Не го знам къде е, гледай си тренировките.

Стори ми се, че знае повече от това, което каза. Мина още седмица и преди първия мач за сезон 1984/85 г. се прибрахме на режим в Новотела. Седя във фоайето, гледам задават се няколко момчета, между които и Христо. Отивам при него на рецепцията:

- Къде изчезна бе, момче, къде се загуби?

- Бате Ваньо, отивам в София на лагер с юношеския национален отбор. Аз вече подписах с ЦСКА.

- Как така изчезваш и изведнъж – ЦСКА?

- Бате Ваньо, дойдоха хора от ЦСКА, които ми предложиха да отида при тях, а не да остана в „Ботев“.

Не мога да кажа какво бъдеще би имал в Пловдив. В ЦСКА го забеляза Кройф, взе го в „Барселона“ и там Христо полетя нагоре…“

***

Налага се още едно продължение в кавички: „В пловдивския „Тракия“, днешния „Ботев“, не се престрашиха да вземат играч от „В“ група. Виден Апостолов, техният шеф, тогава ме отпрати обратно в лагера на „Хеброс“ във Велинград. „Има нещо в него, но не ни е нужен, имаме си такива играчи“, мотивирал се въпросният спец. Окей, приех го. Поне не бях капо, защото на тренировките размених няколко паса с моя идол Петър Зехтински. Вкарах дори гол на големия Димитър Вичев“ (Христо Стоичков, „Историята”).

Още един детайл. В момента, в който Христо дава съгласие да премине в „Дунав“, емисарите от Русе прибират паспорта му, за да оформят документално привличането. Обаче там нещата съвсем не са за трансфери. И след като Манол Манолов решава да вземе Стоичков в ЦСКА, новакът трябва да се представи на футболния шеф полковник Никола Миланов (Чопъра). Младокът може да каже кой е, но не може да извади документ от джоба – паспортът му е в ръцете на русенци. Личната ми биография има здрав възел с биографията на полковника, така че зримо и слухово си представям картината. Почти батална е, но на часа личният документ е върнат на притежателя му. Картотека в ЦСКА.

Да приключим многоходовата комбинация. В Пловдив начинаещият Христо получава три пъти „Не!“. От спортното училище, от „Марица“ и „Ботев“. И едно „Да!“ – от работническия отбор на комбинат „Юрий Гагарин“. Но то се оказва съдбоносно, защото след него идват още три срички с „Да!“ – от „Хебър“, „Дунав“ и ЦСКА. В „Барселона“ той стъпва не с измислената от Шарл Перо стъклена пантофка на Пепеляшка, а с бутонка динамит, която го отведе до „Златната топка“.

Това вече е цялата истина за най-важния вътрешен, последван от още по-важния външен трансфер в историята на българския футбол.